“Но да бъдеш истински обичан от куртизанка, е съвършено друга победа. При тях тялото е похабило душата, страстта е изгорила сърцето, развратът е бронирал чувствата..Те обичат по задължение, а не от увлечение..И когато бог разреши на куртизанката да се влюби, тази любов, която отначало изглежда като прошка, почти винаги се превръща за нея в наказание. Няма опрощаване на грехове без възмездие..”

“Ако онзи, който слуша това, е истински приятел на мъдростта, ако е вътрешно сроден с нея и ако е призван като въодушевен от Бога да се занимава с нея, и вярва да е получил вест за някакъв път, който води към някаква чудна страна, за да постигне която, той трябва от сега нататък да напрегне всички сили: по-скоро той ще се откаже от живота, отколкото от тази цел.”

“В операта непременно трябва да има примадона – винаги сопрано, често глупава; тенор в ролята на нейния любовник; трябва да има и контраалт – съперница на сопраното, нещо като магьосница; и бас – злодеят, съперникът, онзи, който заплашва тенора… Сюжетът обаче няма да се развие без присъствието на още един, обикновено баритон – именно него наричат Петия в карето, защото той е излишният, без съответствие от другия пол. Обаче Петия е задължителен, защото именно той знае тайната на произхода на героя или се притичва на помощ на героинята, когато тя е решила, че всичко е загубено, а може дори да бъде причина за нечия смърт, ако това е част от сюжета. Без Петия в карето няма сюжет! В тази роля няма блясък, но е съдържателна, и кариерата на хората, които я изпълняват, често е по-продължителна от съдбата на славеите. Ти Петия ли си?”

“... Пак се връщам към въпроса за помненето. Моят отговор е, че сме длъжни да помним. Дори когато забравата изглежда здравословна, тя е в някакъв смисъл агресия. Помненето е приемане на миналото, колкото и да е трудно това. Не можем да изберем миналото си. Не можем и да се отървем от него: дори да го загърбим, дори да изличим останките му от своя свят, то няма да престане да е наше. И докато живеем все с него ще е. В наша власт обаче е да решим какво да бъде неговото продължение. Миналото може да присъства по различни начини в настоящето: като предопределение, като проклятие, като традиция, като носталгия, като отговорност. Избирайки последния начин, избираме да споделим отговорностите на предишните поколения. Това ще рече, да признаем, че сме част от същата общност и че се ангажираме да я продължим, без да повтаряме грешките на миналото.”

“— Шибуми, сър? — Николай познаваше думата, но само когато се използваше за градини и архитектура, където означаваше ненатрапчива красота. — В какъв смисъл използвате понятието, сър?— О, неясно. И предполагам, неправилно. Глупав опит да се обясни неизразимо качество. Както знаеш, при шибуми трябва да има едно пречистване на ниските, баналните мисли. Това е едно изразяване — толкова правилно, че няма нужда да е смело, толкова трогателно, че няма нужда да е красиво, толкова вярно, че няма нужда да е истинско. Шибуми е разбиране, не познание. Красноречиво мълчание. В поведението това е скромност без срамежливост. В изкуството, където духът на шибуми приема формата на саби, това е елегантна простота, изразителна яснота. Във философията, където шибуми се явява като ваби, това е душевно спокойствие, което не е пасивно; това е да бъдеш, без да те е страх да станеш. А в личността на един човек, това е… как може да се каже? Авторитет без доминиране? Нещо такова.”

“На света няма нищо по- трудно от откровеността и по- лесно от ласкателството. Ако в откровеността има поне една стотна нотка фалш, веднага настъпва дисонанс, а след него скандал. А в ласкателството дори всичко, до последната нотка да е фалшиво, то и тогава е приятно и се слуша не без удоволствие; макар и с грубо удоволствие, но все пак с удоволствие. И колкото и да е грубо ласкателството, в него винаги поне половината изглежда истина."-”