“Злина преля в сърцето ми, а то, вместо да ридае, че й се поддава, гордее се със страданията, защото му са скъпи и сладост намира в тях. И както пресветата майка божия, кога била в ада, искала да влезе в геената огнена, да се помъчи и тя с грешниците, тъй и аз се отдавам с остървение и поя душата си с тая злъч на гордостта.”

“Понякога постигаме в себе си тихо щастие, като се заглеждамЕ в птиците, цветята и въобще в природата, и ни се струва, че навлизаме в един чудесен свят, някаква еманация на зримата реалност, в която е скрит смисълът на света и на човека.”

“Събуждам се сутрин след тежък сън, вслушвам се в себе си и питам душата: „Що ти е сега, скитнице небесна и поднебесна?“ А тя се смее като дете след плач и пак чака, жадна за нови страдания.”

“Питах се дали бих се влюбила в него, ако беше продавач на обувки в Атланта ... Едва ли щях да се влюбя и това бе разочароващо, тъй като разбиваше и последните ми илюзии.Бях се влюбила в него заради монашеството му, заради верността му към неговата същност, защото си беше самодостатъчен в самотата, защото желаеше да се промени. А най-много обичах в него способността да ме съживи. Той успя да ме върне на самата мен.Бе жестоко и трудно да проумея, че връзката ни никога не е принадлежала на истинския живот с истинска къща, където переш чорапи и режеш лук. Принадлежеше на сенчестите пластове на душата.”

“А сега - сега тя бе влязла в него, тя беше в него, тази тяхна среща няма да свърши никога, няма да отмине, той няма никога да се събуди от този сън. И защо не се радва сърцето му? Да, тя влезе в него с мрачна, черна сянка - не сама и не такава, каквато я виждаше преди и каквато я сънуваше.”

“...една жена с плаха усмивка и плавни движения, с архаичната маска на босонога слугиня с разпуснати коси тихо и свенливо моли да я пусна в моето ultimum moriens, т. е. в сърцето си, там се оглежда с мила и любопитна усмивка, докосва всичко с нежна ръка, тук-таме забърсва праха, проветрява застоялите кътчета, изхвърля едно-друго и на мястото нарежда собствените си вещи, настанява се изящно, акуратно и неотразимо, докато накрая осъзнавам, че съм напълно изтикан оттам и потиснат, като чужденец в изгнание, обикалям собственото си сърце, което ми се мержелее в далечината със затворени врати, както нечий топъл дом за бездомника; и доста често успявам да се нанеса обратно само ако се върна с друга жена под ръка и я настаня там.”

“В М., един от големите градове на Горна Италия, овдовялата маркиза фон О., жена с отлична репутация и майка на няколко прекрасно възпитани деца, даде обявление във вестниците, че тя, без сама да подозира, се оказала в положение и моли бащата на очакваното от нея дете да се обади, тъй като по семейни съображения била готова да се омъжи за него.”