“И чак тогава, Маруся го възнагради със звънлива, оглушителна плесница. Раздаде се звук, като че ли хиляда поклонници, да речем, на Адриано Челентано едновременно ръкопляскат.”

“Мили Дядо Боже,Днес съм на сто години. Като Манинка Роза. Спя много, но се чувствам добре.Опитах се да обясня на родителите си, че животът е странен подарък. В началото надценяваме този подарък и мислим, че сме получили вечен живот. След това го подценяваме и го намираме за гаден, прекалено къс , почти сме готови да го захвърлим. И накрая си даваме сметка, че не е било подарък, а е бил даден само назаем. И тогава се опитваме да го заслужим. Аз, който съм на сто години, знам добре за какво говоря. Колкото повече остарява човек, толкова по-добър вкус трябва да прояви, за да оцени живота. Трябва да стане изтънчен и артистичен. Всеки кретен може да се наслаждава на живота на десет или на двайсет години, но на сто, когато вече не може да се помръдне, трябва да използва главата си.Не знам дали успях да ги убедя.Иди при тях. Довърши си работата. Аз се поизморихЦелувки, до утреОскар”

“За миг й мина през ум, че и неговото лице е нарисувано, очертано като нейното, макар и със смътни сенки. Видението бе мимолетно, но за кратко й се стори, че тайната на живота се състои тъкмо в способността ни да прекрачим отвъд рисунъка на лицата и да се докоснем до хората зад тях.”

“Tрябва да те има нейде на земята,трябва да те има.И не мога да те заменя със нищо, с никогоне мога.А е лято в мен и ме обзимабясната тревога:трябва да те има недей на земята, а те няма.Скриха ли те някъде? Къде те скриха?Чух - дойдох. И викам, и се мамя,и по пътищата твои нощем скитам.Трябва да те има, знам, че те има - и се мятам. Зная, че ме търсиш трескаво и лудо, зная, че ме искаш.Чуй -дай знак. Със удар ме причакай,с дума зла, дори - с коварна мисъл.Трябва да те има нейде на земята, трябва да те има.И не мога да те заменя със нищо, с никого не смея.Може би ще дойдеш чак след хиляди години?Вярвай ми, ще доживея!”

“Прав си, замислено каза Мариона. Обаче виж какво се получава: уловиш по някакъв начин мимолетното, заковеш го като препарирано върху платното и то вземе, та се превърне в своята противоположност - изкуството го превръща във вечност. Онази екзистенциална лудост на Мунк, с обезумялото от самота и ужас човече - такава и ще си остане във времето. То не спира да вика, толкова години вече... от хиляда осемстотин деветдесет и трета година до днес вика ли, вика. Изкуството увековечава временните неща. Макар че, временно нещо ли е пристъпът на ужас в едно човешко същество. Това са рецидиви, Хю, злокачествени рецидиви на човешката психика. Добре, че ги има и пристъпите на щастие - то е лековерно и нехайно към всичко, което би последвало, толкова нехайно, че ни вдъхва куража да продължаваме да живеем, въпреки и въпреки.”

“Човекът е изобретателен. Когато не може да се освободи от някой недостатък, започва да го култивира съзнателно. И със самия факт, че е вече искан, недостатъкът му добива и за него, и за другите вид на качество.”