“Образът на Павел ставаше изведнъж ярък. Любовта й към него беше покрита само привидно с пепелта на забрава и безразличие. Той беше оставил в тялото и душата й незаличима следа. И тогава тя почваше отново да копнее за него.”

“Тя усети изведнъж, че все пак нещо й липсваше през този дъждовен пролетен ден, нещо, от което бе имала нужда винаги, но което прогниваше съзнателно, за да не я върне към миналото й. Тя го усети внезапно и бурно. Това вече не беше той, а само вълнението, което изпитваше към него, само сълзите и радостта, с които някога я изпълваше той.”

“Тя оставяше къщната врата отворена, после запалваше ламбата на оджака. Никой вече не влизаше във вратата й, в къщата й. Идваше време да затвори най-сетне и вратата — няма да стои цяла нощ отворена. Тогава започваше най-голямата й мъка. Цяла нощ сама в празната къща… Не се чуваше ни един познат глас, никакъв шум и тропот по другите стаи, а чуваше тя самата тишина в къщата, легнала и на рамената й, притиснала я като страшно сенище[1]. За децата жалеше тя най-много, за внучетата си, техните гласове, тяхната шумна врява и тропот искаше да чуе, на тях искаше да се скара, че бяха немирни и бъбриви. Но къде са сега, кому ще се скара тя в празната къща? Още преди някаква студенина полъхваше между нея и Кочо; той все й обръщаше гръб и към жена си се привърза много. А Раца винаги й беше по-чужда — някак без образ беше тя, Раца, колкото и да беше иначе кротка и послушна. Е, каквито и да са и Кочо, и Раца, все й са челяд, а децата им старата жена не можеше да забрави, да прежали. Най-вече по-малката — Царева, именницата й, нали на нейното име я бяха кръстили… Тихи и празни бяха стаите, не се чуваше зад вратата тъничък гласец..”

“Тя разбираше света, който я уморяваше с паденията си,но гледаше на него хладно и безразлично. Не беше нито щастлива, нито нещастна. И много често тя съзнаваше, с тихата насмешка на философ,че беше само сива, никому непотребна вещ.”

“Питах се дали бих се влюбила в него, ако беше продавач на обувки в Атланта ... Едва ли щях да се влюбя и това бе разочароващо, тъй като разбиваше и последните ми илюзии.Бях се влюбила в него заради монашеството му, заради верността му към неговата същност, защото си беше самодостатъчен в самотата, защото желаеше да се промени. А най-много обичах в него способността да ме съживи. Той успя да ме върне на самата мен.Бе жестоко и трудно да проумея, че връзката ни никога не е принадлежала на истинския живот с истинска къща, където переш чорапи и режеш лук. Принадлежеше на сенчестите пластове на душата.”

“Стори й се, че в душата й умираше нещо, което нямаше да се върне никога. И това, което умираше, бе радостта от живота, почтеността, вълнението и топлината на любовта й.”