“Защо ни е вълшебен,чуден остров?!И на земята стават чудеса!Великото е винаги най-просто!Една луна, две капчици роса,една случайна мъничка разходка...и топлината на една ръка...”

“Заспиваш ли, аз май че те събудих, прости ми, че дойдох при теб сега. Душата ми се стяга до полуда в прегръдките на свойта самота. Самичък съм, а тъй ми се говори, устата ми залепва да мълчи ... Не ме пъди, ще си отида скоро, аз дойдох тук на бурята с плача. Ще седна до главата ти, ей тука и ще ти разкажа приказка една, в която е положил зла поука един мъдрец от стари времена. Един разбойник цял живот се скитал и нивга не се връщал у дома, вместо сърце, под ризата си скрита той носел зла и кървава кама. Преварвал той замръкнали кервани и само денем криел своя нож, а ножът му ръжда не хващал, човекът като дявола бил лош. Но кой знай, един път от умора и той на кръстопът заспал. Подритвали го бързащите хора и никой до главата му не спрял, а само малко дрипаво момиче челото му покрило с листо. Заплакал той за първи път обичан, заплакал той, разбойникът, защо ? Какво стоплило туй сърце кораво, нестоплено в живота никой път ! Една ръка накарала тогава, сълзи от поглед в кърви да текат. Една ръка, по-топла от огнище, на главореза дала онова, което той не би откупил с нищо ни с обир скъп, ни с рязана глава. Но ти заспа, а тъй ми е студено, туй приказно момиче, где е то ? То стоплило разбойникът, а мене ти никога не стопли тъй, защо?”

“Когато си на дъното на пъкъла,когато си най-тъжен, най-злочест,от парещите въглени на мъкатаси направи сам стълба и излез.Когато от безпътица премазан сии си зазидан в четири стени,от всички свои пътища прерязанинов път си направи и пак тръгни.Светът когато мръкне пред очите тии притъмнява в тези две очи,сам слънце си създай и от лъчите мус последния до него се качи.Трънлив и сляп е на живота ребусът,на кръст разпъва нашите души.Загубил всичко, не загубвай себе си –единствено така ще го решиш!”

“Към себе сиКогато си на дъното на пъкъла, когато си най-тъжен, най-злочест, от парещите въглени на мъката си направи сам стълба и излез Когато от безпътица премазан си и си зазидан в четири стени, от всички свои пътища прерязани нов път си направи и пак тръгни. Светът когато мръкне пред очите ти и притъмнява в тези две очи сам слънце си създай и от лъчите му с последния до него се качи. Трънлив и сляп е на живота ребусът, на кръст разпъва нашите души. Загубил всичко, не загубвай себе си - единствено така ще го решиш!”

“Последно писмоТи ли ми отне топлината, че е тъй студено днес у нас? Няма с туй да станеш по-богата, нито сиромах ще стана аз!... А пък можеше ти толкоз леко да ме стоплиш с двете си ръце! Колко обич трябва на човека? Колко сбира живото сърце? Но аз имам мъка, дето пари, лист неписан и безсънна нощ, но аз имам вяра и другари - те ми дават и крила и мощ! И кога ми стане много тежко, аз отново пак ще ги сбера - ще им кажа всичко най-човешки, те са свои - те ще разберат! Ще повикам мъката си стара, тя ще капне мълком на листа, ще запаля със другар цигара... Не, не съм самичък на света! Имам радост, имам скърби тежки и един огризан молив стар... Да скърбиш е винаги човешко, нечовешко - да си без другар!”

“ЛЮБОВ Догдето пясъкът е още топъли още чист от кални ходила,дордето още с дивия си ропотчовешката тълпа не е дошла.Дордето ни звездите, ни лунатане са отворили очи над нас,ела любов ! Ела със ония вятър,в които скрит те чакам аз.В една огромна фуния ще потъналицата ни нощта ще окраде,безименна ще бъде любовта ни !Недей ме пита кои съм, откъде !Не ще ти кажа нищо ! Аз съм тайна,какво си ти.... ти- любовта.И ще сме една безкрайности продължение на вечността.Ела любов ! Побързай ! Време няма !Ела преди да стане светло вън,за да не разбера, че си измама,че ти не съществуваш, че си сън !”

“... И нищо че крила корави нямам! И нищо че животът ме ограбил и ми оставил само черни жалби и туй сърце, което толкоз страда! О, нека всичко, всичко да ми вземат, но към света да ми оставят само едно око, с което да го виждам, едно сърце, с което да го чувствам, една ръка, с която да го сложа завинаги в най-честния си стих!”