“Някой в България засяваше тръни по протежение на пътищата и чрез безнадеждния им вид убиваше малките остатъци от надежда.”

“Изследователите вярват, че съзнателното култивиране на емпатия, включително чрез четенето на романи (вж. S. Keen) , ще направи общуването далеч по-лесно и ще ни избави от бъдещи катаклизми в света.”

“Душите, подобно на поточетата и растенията, също се нуждаят от дъжд, но по-различен; дъжд от надежда, от вяра, от нещо, заради което си заслужава да живеят. Когато не вали такъв дъжд, всичко в душата умира, въпреки че тялото продължава да живее.”

“Оплетеният в жици свят е смърт. Всеки биолог знае, че малките изолирани групи се развиват най-бързо. Ако оставите хиляда птици на остров сред океана, тещ е се развият много бързо. Ако ги оставите на голям континент, еволюцията им ще се забави. При нашия вид, при хората, еволюцията се осъществява предимно чрез поведението. За да се приспособим, прибягваме към нов тип поведение. А всеки знае, че новото се появява само в малките групи. Създай комисия от трима души и може би ще свършват някаква работа. При десет души нещата стават сложни. При трийсет души няма никакъв резултат. При трийсет милиона просто няма какво да се надяваме. Това е ефектът от информационните медии - заради тях не може да се случи нищо. Унищожават разнообрацието. Целият свят постепенно става еднакъв. В Банкок, Токио или Лондон... на всеки ъгъл има "Макдоналдс" или "Бенетон". Регионалните различия изчезват. В света на медиите не съществува нищо друго освен първите десет песни, първите десет книги, първите десет филма, идеи и така нататък. Хората се тревожат, че в дъждоносните джунгли на Амазонка намалява разнообразието на видовете. Ами какво да кажем за интелектуалното разнообразие, нашия най-необходим ресурс? То изчезва по-бързо от дърветата. Само че ние все още не сме го разбрали и сега се каним да оплетем едва ли не пет милиарда души в компютърни мрежи. Та това ще доведе до стагнация на целия ни вид! Всичко ще замре. Всички ще мислят едно и също нещо по едно и също време.”

“Обича начина,по който горещата вода блика от земята подобно на геотермално злато. Обича начина, по който хората те канят на кафе без специален повод и могат да разговарят с теб в продължение на часове за всичко и за нищо специално. Обича начина, по който с любов наричат страната си "Леденото кубче". Обича факта,че без да полага никакви усилия, вече се е запознал с трима депутати от парламента. Обича начина, по който в кристалните зимни дни снегът хруска под краката ти като божествен стиропор. Обича хоровете, които пеят по тротоарите на главната търговска улица през декември, и гласовете им-силни и лъчисти, възпират нощта. Обича начина,по който петгодишните деца спокойно ходят сами на училище в мрака преди зазоряване. Обича вълшебното, неземно чувство, че плува насред снежната буря. Обича това, че когато колата ти затъне в снега, винаги някой ще спре, за да ти помогне. Обича начина,по който исландците ръкопляскат бурно, когато самолетът им каца на международното летище в Кефлавик просто защото са щастливи,че се завръщат у дома. Обича начина, по който исландците съумяват да бъдат изключително горди, но без следа от арогантност. И, да, той обича - не просто понася, - активно обича мрака.”

“Ужасът, че не присъствам...Никъде не съм изброена.Задрасквайки ме, ми отнемат и моя живот.Страх, който изритва.Все още има някаква надежда, докато вратата не се е захлопнала.Да съм в този, Нашия свят, не в моя - вън при чакалите и завистта на малките хора.Страхът на реброто в повече.”