“Чувството за свобода и вдъхновението на тихи вечери, в които покълваше непридвидимото бъдеще, го убедиха да стане учител. Или луд, което бе същото.”

“Това беше дълъг урок и тя го бе научила. Или мислиш – или предоставяш на другите да мислят за теб и изпадаш в подчинение, те те оформят като тесто, пречупват естествените ти предпочитания, налагат ти определено държание и те стерилизират.”

“Бедната ми страна, бедната ми страна! Живееща в заблуди и тупане по гърдите, говореща си сама и самотно спореща за величието си, търсеща признание за нечувани победи и изобретения, глуха за бъдещето и несръчна за битуването. Страна, която някой трябва да взриви, да изравни терена и да започне отначало. Страна, която никога не е искала да излезе от партизанската землянка на оцеляването, и хора,които винаги са знаели, че не бива да тръгват на път, защото нещо ще им се случи. Хора, за които домът и "домашното" изчерпва цялата палитра на прогреса, а вън и "вънкашното" е нещо далечно - което еднакво не се сърди, ако го величаем или опикаваме.”

“„Тогава се случи да го видя. Ден преди да потъна, ден преди да премина през онзи праг – безвъзвратен, се случи да го видя. Не бях го търсила, не бях мислила за него. Дори изобщо не бях мислила за него. Това се случва с всеки, не само с мене, но повечето хора пропускат да го забележат. Повечето хора не го вярват. Повечето хора не вярват на себе си, Юра, това е удивително, казала Адриана, каза Юра. Изобщо повечето хора не са сигурни в себе си и не виждат това, което им се случва. Повечето хора преминават през онова, което им се случва, като слепци, до такава степен не разбират и не проумяват. Не само това – повечето хора дори се страхуват да видят, да проумеят, да почувстват, да поемат в се бе си онова, което им се случва, Юра, казала Адриана, каза Юра. Да, страхуват се. Страхът е в основата на всичките ни беди, цялото ни нещастие. Макар че в онези месеци на мъртвешка светлина тя била загубила напълно чувството за страх, както била загубила и всички останали чувства.”

“Любовният ужас е сладък и опиянителен, но той има качествата на всеки друг ужас. Той разяждаше, сломяваше неумолимо волята му. И все пак между двете възможности — да не бе срещал Елена в живота си и състоянието, в което се намираше сега предпочиташе втората. Дори по-късно той искаше да преживее още веднъж мъчителната напрегнатост на тия дни, наситени с възторзи и съмнения, с усещането на щастие, което бе непостижимо, на сенки, които никоя светлина не можеше да разпръсне.”

“Беше времето на небесната война."...Нейният баща и беше разправял за ръцете. И за кучешките лапи. Винаги, когато оставаше насаме с някое куче, той се навеждаше и помирисваше кожата на стъпалата му. "Тази миризма - обичаше да казва, сякаш описваше аромата на глътка бренди - е най-великата на света! Букет! Полъх от грандиозни пътешествия." Тя се преструваше на погнусена, но кучешката лапа си оставаше едно чудо - никога не лъхаше на мръсотия. "Като катедрала! - бе възкликнал баща й. - Може би лъх от тази или онази градина, от зелена поляна или от цикламена леха - досущ смес-концентрат от всички обходени през дена пътеки."...Спалните бяха притихнали като тъмни джобове на златен костюм."...На зазоряване, когато се промъкваше вкъщи, тя го намираше заспал в креслото на баща й, изтощен от професионални и лични грабежи. Тя мислешеза Караваджо. Има такива хора, просто трябва да се вкопчиш в тях, да се впиеш в плътта им, за да не полудееш в тяхната компания."...В Канада пианото не може без вода. Отваря се капакът и се оставя чша вода. След месец чашата е празна."...В пустинята водата е обичана като жена - изтичащ между пръстите лазур, чийто капки галят гърлото като звуци от любимо име. Поглъщаш нечие отсъствие. На жена. В Кайро. Бели, протяжни извивки на надигащо се от леглото тяло - тя се надвесва през прозореца и дъждът попива в голата й плът."...Тя го мразеше, когато говореше така. Тогава погледът й ставаше любезен, а вътрешно изпитваше желание да го зашлеви. Винаги бе искала да го зашлеви и осъзнаваше сексуалността на този акт."...Красивите песни на вярата пронизват въздуха като стрели, минаретата разговарят, сякаш разнасят слуха за любовниците, които вървят в студения утринен въздух, наситен с миризмата на дървени въглища и хашиш. Грешници в свещен град."...От този миг нататък, бе му пошушнала тя преди, или ще намерим душите си, или ще ги изгубим."...Как се случи това? Да се влюбя и да се разчленя.Бях в ръцете й. Бях дръпнал ръкава на ризата до рамото, за да ивдя белега от ваксина. Обичам го, казах. Този блед ореол на нейната ръка. Виждам как спринцовката чертае драскотина. Пробив - и срумът прониква. Това се е случилоотдавна, когато е била на девет години, в салона за физкултура.”