“Защо като кажем "любов", непременно си представяме двамата млади и хубави? Ако е здрав, до края на живота си човекът остава способен на всичко: да чака, да плаче, да пише писма, да се смее, да се радва на чаша чисто вино ... Защо тогава му отричаме способността да обича?”

“Да си откъснат от всичко и въпреки това да усещаш, да мислиш. Това е истинският ад, лишен от безвкусицата на средновековните схващания. Загубата на контакт. И въпреки всичко се обръщам към теб, за да ме научиш как да общувам. Да ме научиш на надежда.”

“Поварвай ми, когато опознаеш себе си, никога да поискаш да се преструваш, че си някой друг.Защото да си себе си е по-прекрасно от всичко, на което можеш да се престориш, за което си мечтал, което можеи да си представиш или в което да се превърнеш.”

“Мили Дядо Боже,Днес съм на сто години. Като Манинка Роза. Спя много, но се чувствам добре.Опитах се да обясня на родителите си, че животът е странен подарък. В началото надценяваме този подарък и мислим, че сме получили вечен живот. След това го подценяваме и го намираме за гаден, прекалено къс , почти сме готови да го захвърлим. И накрая си даваме сметка, че не е било подарък, а е бил даден само назаем. И тогава се опитваме да го заслужим. Аз, който съм на сто години, знам добре за какво говоря. Колкото повече остарява човек, толкова по-добър вкус трябва да прояви, за да оцени живота. Трябва да стане изтънчен и артистичен. Всеки кретен може да се наслаждава на живота на десет или на двайсет години, но на сто, когато вече не може да се помръдне, трябва да използва главата си.Не знам дали успях да ги убедя.Иди при тях. Довърши си работата. Аз се поизморихЦелувки, до утреОскар”

“Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно досега.Чувствам се като онова момче, което е спечелило пакетче лакомства. То изяжда част от тях бързо и с удоволствие, а когато забелязва, че му остават малко, започва да ги поглъща бавно, да се радва на всяка хапка…Вече нямам време да понасям абсурдни личности, които, независимо от възрастта си, не са пораснали. Нямам време да се занимавам с посредствености.Ядосват ме индивиди, които се опитват да дискредитират по-кадърните, за да си присвоят техните места, да си припишат техните таланти и постижения.Ненавиждам да бъда свидетел на борбата за по-важно място…Презирам хората, които не спорят за съдържание, а за титли. Времето ми е прекалено ценно, за да се занимавам с титли.Искам есенцията, ядрото, същността, душата ми бърза. Няма много лакомства в пакета…Искам да живея до човечни хора, много човечни, преди всичко друго – човечни.Хора, които обичат да се смеят на грешките си.Които не се суетят около успехите си и не се самозабравят.Които не се смятат за избраници, за елит, превъзхождащ останалите. Преди наистина да са станали такива.Които не бягат от отговорностите си.Които защитават човешкото достойнство…Искам да се обградя с хора, които знаят как да докоснат сърцето на другите.Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари на живота, а са израснали с една мекота в душата. Които нещастието е направило по-мъдри…Целта ми е да стигна до края спокоен, в мир с любимите си същества и с моята съвест.Надявам се, че това един ден ще стане мечтата на всички ни, защото така, или иначе, ще стигнем до края…А защо да не бъде с радост и удовлетворение?” Марио де Андраде”

“Когато Любовта ви позове , последвайте я , макар пътеките и да са стръмни и сурови.И когато крилете и се разперят върху вас , отдайте и се , макар и мечът скрит в перата и да ви ранява.И когато тя ви проговори , повярвайте и ,макар гласът и да руши мечтите ви , тъй както севернякът градините ви попарва.Защото любовта както е корона , тъй е и тежък кръст.Както е ластарът на лозницата , така е и резитба.Както се издига до върхарите ви и гали нежните ви клонки , затрептели в слънчевия сяй,Така се спуска и до корените ви и зле разтърсва ги , макар и впити в почвата.Тя като житни снопове ви сбира и стисва до гръдта си.На хармана си после ви вършее , да се оголи зърното у вас.Отвява ви от сламки и от плява.Премила ви до бяла същина .Омесва ви до податлива мекост.И ви предава на святия си огън , за святи хлябове на Божието свято пиршество.Всичко това ще ви стори любовта , за да познаете тайните на сърцето си и в познанието си да станете частица от сърцевината на Живота.Но ако в своята боязън търсите само мира на любовта и нейната наслада ,тогава по-добре ще за вас да покриете голотата си и да слезнете от хармана на любовтав свят , който не познава сезони и в който ще се смеете , но не от сърце , и ще ридаете , но не от дън душа.Любовта не ви дава нищо освен себе си и не черпи от никого освен от себе си.Любовта не обсебва , но и не иска да я обсебят.Защото на любовта и стига любовта.Любовта няма друго желание , освен да се изпълни.Но ако вие любите и храните желания , нека бъдат тези :да се стопите и да се леете като поток , запял звънката си песен на нощта;да познаете болката на твърде много нежност;да бъдете ранени от собственото си разбиране за любовта;и да кървите драговолно , с радост ;да се будите в зори с крилато сърце и да възхвалявате дарения ви нов ден любов;да почивате по пладне в размишления за любовната нега;вечер да се връщате у дома си , пълни с благодарност ;и да си лягате с молитва за любимото ви същество и с благодарствен химн на устните си.”

“Федър се отклони от утъпкания път, когато в резултат на лабораторния си опит започна да се интересува от хипотезите като същност сами по себе си. Той бе забелязвал отново и отново, че онова, което може да изглежда най-трудната част от научната работа — измислянето на хипотези, — неизменно се оказва най-лесната. Като че актът на точното по форма и ясно записване на всичко ги подсказва. Както си проверява хипотеза номер едно по експериментален начин, цял порой от други хипотези му идват наум и докато проверява тях, идват още и докато ги проверява, още други му идват в главата, докато стане болезнено очевидно, че както продължава да проверява хипотези и да отхвърля едни и да потвърждава други, техният брой не намалява. Той всъщност нараства заедно с напредъка на работата му. Отначало това му се стори забавно. Измисли закон с намерение той да не отстъпва по хумор на законите на Паркинсън; той гласеше: „Броят на рационалните хипотези, които могат да обяснят всяко едно явление, е неограничен.“ Харесваше му никога да не остава без хипотези. Дори когато експерименталната му работа изглеждаше в задънена улица, както и да я погледнеш, той знаеше, че ако просто седне и порови достатъчно дълго, напълно сигурно е, че ще се появи друга хипотеза. И винаги се появяваше. Само няколко месеца след като измисли закона, започна да има известни съмнения относно хумора му и ползата от него. Ако е верен, този закон не е дребна пукнатина в научния начин на мислене. Законът е напълно нихилистичен. Той е катастрофално, логическо опровержение на общата валидност на целия научен метод! Ако предназначението на научния метод е да избира сред множество хипотези и ако броят на хипотезите нараства по-бързо, отколкото експерименталният метод може да поеме, то ясно е, че всички хипотези никога не могат да бъдат проверени. Ако всички хипотези не могат да бъдат проверени, тогава резултатите от който и да било експеримент не са окончателни и целият научен метод не постига целта си да установи доказателствено потвърдени знания.”