“Обикновеното безпокойство на човека поражда неукротима потребност от спокойствие и почивка. Откъдето произтичат множеството терапии под егидата на дзен, на будизма, на йога; откъдето злоупотребата с вземането на стимуланти и успокоителни, на витамини и на психотропни вещества. Дори и да водя най-застоялото, най-тъпото съществуване, все пак имам чувството, че ме върти някаква невероятна вихрушка, та трябва да преустановя всички работи, които търпят отлагане. Да лекуваме заетостта, родена от празнотата, с още по-голяма празнота - такъв е порочния кръг, който ни дебне. Докато имаме нужда не толкова от душевен покой в нашите безцветни съществувания, а по скоро от автентични действия, от събития, които имат тежест и смисъл, от светкавични мигове, които ни смазват, които ни възнасят.”

“Богородица от Йешкотле с цялата си воля помагаше на болните и недъгавите. Беше вписана в иконата със силата на божественото чудо. Когато хората обръщаха лицата си към нея, когато мърдаха устни, стискаха ръце на корема или ги събираха на височината на сърцето, Богородица от Йешкотле им даваше сила и оздравителна мощ. Даваше я на всички, без изключение, не от милосърдие, а заради това, че такава беше нейната природа – да дава оздравителна мощ на тези, които се нуждаят от нея. Какво ставаше по-нататък – това решаваха хората. Едни позволяваха в себе си на тази сила да подейства и оздравяваха. Връщаха се после с фигурки – отлети от сребро, мед или дори от злато миниатюри на излекуваните части на тялото, с мъниста, верижки, на които е изобразена иконата. Други позволяваха на мощта да изтече от тях като от пробит съд и да попие в земята. А после губеха вярата в чудеса.”

“...и най-внушителните съоражения в основата си израстват от пясък. Именно той е канавата, от която се появява един от най-внушителните символи на цивилизацията - пътят. Така както в един дворец не може да има само мрамор, така и пътят започва от прашинката. А не е ли така и с живота ни? Колко пясък трябва да изгребе търсачът на съкровища, за да достигне до една трошица злато?”

“Как е възможно едновременно всички, да изпълняват един и същ ритуал, да се подчиняват на едни и същи разпоредби, независимо от условията, в които са поставени. Дори за пустинниците, които по това време са сред пясъците, "измиването" на тялото се извършва чрез триене с пясък! ...Ами петкратните молитви към Аллаха...Ами, като ме накарат 5 пъти на ден да се завръщам с мислите си към Бога, и ха да река да "потегля" и кривна нанякъде от правия път, и да трябва да бързам пак да се завръщам, да коленича и да се моля за прошка, естествено е, че зарядът ми не може да бъде дълго време отрицателен и злосторен, освен примирителен, покорен. Откъде толкова свободно време и допълнителни сили, че да се организираш пет пъти на ден да се молиш, но и толкова пъти още да се подготвяш за това, че и в паузите да търчиш и да прегрешаваш ...Ето така, като с вълшебна пръчица, 5 пъти на ден огромната арабска армия по света, пада на колене пред изгряващото слънце и "преброява" греховете си.”

“Целта ми е да разбера какво е любовта. Знам, че докато обичах, бях изпълнена с живот, знам също така, че всичко, което притежавам в момента, колкото и интересно да изглежда на другите, на мен ми е безразлично. Любовта е ужасна: виждала съм много от приятелките си да страдат и не искам това да се случва и с мен. Същите те, които по-рано се подиграваха на наивността ми, сега ме питат как успявам да се налагам над мъжете. Усмихвам се и нищо не казвам, защото знам, че лекарството е no-лошо и от самата болка: чисто и просто не се влюбвам. С всеки изминал ден ми става все по-ясно колко уязвими, непостоянни, несигурни и непредвидими са мъжете.... Въпреки че целта ми е да разбера какво е любовта и въпреки че страдах заради мъжете, на които отдадох сърцето си, установих, че тези, които докоснаха душата ми, не успяха да пробудят тялото ми, а онези, които докоснаха тялото ми, не успяха да достигнат до душата ми...”

“Приспособяваме се тихо към живота,доволни и от бледите утехи,които вятърът довяваи пуска в празните ни джобове.Но още храним обич към светащом спираме пред гладно котенце на прага,готови да го приютим в протрития ръкав,да го спасим от улицата - шумна и жестока.(...)Играта е такава - кара ни да се усмихваме насила.И все пак виждаме луната, спряла над самотна уличка,да преобръща празна кофа в искряща чаша на смеха,и все пак чуваме през веселия шум и нашите стремежигласа на котенце, което вика сред пустинята.”