“Каждая глава книги, написанная на воздухе, сгущает кровь; её музыка заглушает дикое беспокойство, стоящее в атмосфере. Ночь опускается внезапно, словно раскат грома, укладывает меня прямо на мостовую пешеходной дорожки, в конечном счете ведущей в никуда, но четко размеченной светящимися стрелками, на всем протяжении которых нет ни одного знака остановки и ни одного поворота назад.”

“Понякога постигаме в себе си тихо щастие, като се заглеждамЕ в птиците, цветята и въобще в природата, и ни се струва, че навлизаме в един чудесен свят, някаква еманация на зримата реалност, в която е скрит смисълът на света и на човека.”

“- А дали в историята на света, написана от мечото ухо ще ни има и нас?- Не знам. Мислиш ли, че мечото ухо присъства в историята на света, написана от хората?”

“ЩЕ имаме ли своя къща?Когато ще сме вече спомен,част от дъжда, под който се любехме,песъчинки отмити в езерото?Ще имаме ли своя къща?В която ще тичат децата ни,създадени на раздяла -плът и бъдеще на сенките ни?”

“Не смеем да се срещаме. Не смеем да се гледаме.Не смеем да си проговорим. Потеглят ни внезапно стъпките,но недостигнали, замръзват.Насочват се зениците,ала светкавично се отлоняват.Запалят се в сърцето думи,но стигнали до устните,изгасват.Сами сме крепостни стегни издигнали,от минали,неанулирани години,от любовта,от загубата,от животаи съдбатана скъпи,на любими хора.Стени непоклатими.А в тайните води на мисълтаръцете ни,като на тънещи,се диряти отмаляват,с крайчеца на пръститеда се докоснат.Но устните мълчат.Мълчат - да не излъжат.И всеки в крепостта сисе затваря.”

“Винаги съм казвал, че партньорите в една двойка се разделят на две големи групи: едните предпочитат да си мислят, че са били избрани веднъж завинаги, а другите се подлагаме на риска да ни избират всеки ден (за добро или зло... не поради същите причини, заради които са ни предпочели в началото, но все пак ни избират отново и отново).”