“— Вижте го как се е усмихнал… Ангела си вижда, райската врата вижда. — И като че ли си спомни тя изеднаж целия му живот, целия техен общ живот, въздъхна издълбоко и добави: — Изпусна чуковете най-после, Стояне… Нема да влезеш веке в дюкяна си… Едва сега заплака старата жена.”

“- Бе не съм търсил благодарност, аз им помагах. Ама един еднъж ме удари със същата ръка, дето му оздравих, е, там, до дерено му бе къщата, вий не го повните. Очите ми се надуха каквото баире, ама си замълчах и зех само да го подминавам каквото въздух. И след двайсет години, той се усети и доде да се опрощаваме.- Ти опрости ли му?- Че как няма да му опростям, щом се е усетил!- Повечето сега не опрощават.- Само който нема душа, не може да опрости, щом види, че чилякът иска да се поправи. На всички съм опростявал, както и на мене са опростявали, когат съм сбърквал. По това се познава справедливостът, ние не сме по-големи от нея.- И какво стана сетне?- Нищо. Щом тръгна чилякът за небето, отидох да го изпроводя. Сега и аз чакам да си ида. Видиш ли го, е, там, в сребърното си ще ме пусне каквото перце. И там е пълно с роднини, има кой да ме сряща, не бой се.”

“Викам си, дай сега, Димитре, да видим какво е светът? Не е ли това, дето самичък си сторил, чиляците, дето си родил, дето те чакат и изпровождат? Е? И когато човек го прибере небето, пак ще си застане със звездата на мястото, дето е над неговът свят. Чиляк не може да се изцери от своя си свят, от мястото, дето се е родил, както не може да се изцери от баща си и майка си ...”

“Питах се дали бих се влюбила в него, ако беше продавач на обувки в Атланта ... Едва ли щях да се влюбя и това бе разочароващо, тъй като разбиваше и последните ми илюзии.Бях се влюбила в него заради монашеството му, заради верността му към неговата същност, защото си беше самодостатъчен в самотата, защото желаеше да се промени. А най-много обичах в него способността да ме съживи. Той успя да ме върне на самата мен.Бе жестоко и трудно да проумея, че връзката ни никога не е принадлежала на истинския живот с истинска къща, където переш чорапи и режеш лук. Принадлежеше на сенчестите пластове на душата.”

“Аз живея тук и сега, днес. Моят живот се определя от позитивните ми мисли и действия. Оформям живота си според моите представи и планове. Радвам се, когато имам успех. Успехите ми се дължат на постоянството и упоритостта ми да мисля позитивно, да планирам конструктивно и да действам решително. Аз имам креативна представа за парите. Притежавам фантастично усещане за тях и възможностите за добра печалба.Поемам отговорност за всичко в чудния си живот - за мислите, думите и действията си. Постоянно усъвършенствам професионалната си квалификация и ми доставя удоволствие да съм добре подготвен. Искрен съм пред хората срещу мене, независимо какъв пост заемат в живота ми. Аз знам, че всичко в живота ми зависи от моята позиция. Гледам напред и съм решена да направя най-доброто. Често се смея, ведра съч към хората и не забравям, че всичко, което излъчвам, ми се връща.В оммента съм в най-добрата си форма!”

“Тя оставяше къщната врата отворена, после запалваше ламбата на оджака. Никой вече не влизаше във вратата й, в къщата й. Идваше време да затвори най-сетне и вратата — няма да стои цяла нощ отворена. Тогава започваше най-голямата й мъка. Цяла нощ сама в празната къща… Не се чуваше ни един познат глас, никакъв шум и тропот по другите стаи, а чуваше тя самата тишина в къщата, легнала и на рамената й, притиснала я като страшно сенище[1]. За децата жалеше тя най-много, за внучетата си, техните гласове, тяхната шумна врява и тропот искаше да чуе, на тях искаше да се скара, че бяха немирни и бъбриви. Но къде са сега, кому ще се скара тя в празната къща? Още преди някаква студенина полъхваше между нея и Кочо; той все й обръщаше гръб и към жена си се привърза много. А Раца винаги й беше по-чужда — някак без образ беше тя, Раца, колкото и да беше иначе кротка и послушна. Е, каквито и да са и Кочо, и Раца, все й са челяд, а децата им старата жена не можеше да забрави, да прежали. Най-вече по-малката — Царева, именницата й, нали на нейното име я бяха кръстили… Тихи и празни бяха стаите, не се чуваше зад вратата тъничък гласец..”