“Като видя какво ги чака, Свраката усети, че е близо до неописуемия ужас, и не щеш ли, някакво странно същество се покатери на рогозката и седна близо до нея.- Нещо за писане имаш ли? - попита недружелюбно то и самó си отговори: - Нямаш.Много добре, защото аз съм неописуемият ужас и ако започнеш да ме описваш няма да е прилично, нали? А сега да те обхвана ...”

“- Бе не съм търсил благодарност, аз им помагах. Ама един еднъж ме удари със същата ръка, дето му оздравих, е, там, до дерено му бе къщата, вий не го повните. Очите ми се надуха каквото баире, ама си замълчах и зех само да го подминавам каквото въздух. И след двайсет години, той се усети и доде да се опрощаваме.- Ти опрости ли му?- Че как няма да му опростям, щом се е усетил!- Повечето сега не опрощават.- Само който нема душа, не може да опрости, щом види, че чилякът иска да се поправи. На всички съм опростявал, както и на мене са опростявали, когат съм сбърквал. По това се познава справедливостът, ние не сме по-големи от нея.- И какво стана сетне?- Нищо. Щом тръгна чилякът за небето, отидох да го изпроводя. Сега и аз чакам да си ида. Видиш ли го, е, там, в сребърното си ще ме пусне каквото перце. И там е пълно с роднини, има кой да ме сряща, не бой се.”

“Прав си, замислено каза Мариона. Обаче виж какво се получава: уловиш по някакъв начин мимолетното, заковеш го като препарирано върху платното и то вземе, та се превърне в своята противоположност - изкуството го превръща във вечност. Онази екзистенциална лудост на Мунк, с обезумялото от самота и ужас човече - такава и ще си остане във времето. То не спира да вика, толкова години вече... от хиляда осемстотин деветдесет и трета година до днес вика ли, вика. Изкуството увековечава временните неща. Макар че, временно нещо ли е пристъпът на ужас в едно човешко същество. Това са рецидиви, Хю, злокачествени рецидиви на човешката психика. Добре, че ги има и пристъпите на щастие - то е лековерно и нехайно към всичко, което би последвало, толкова нехайно, че ни вдъхва куража да продължаваме да живеем, въпреки и въпреки.”

“Вчера срещнах случайно на улицата нашия добър приятел от кафене Малка България, бае Вездесъщов. От отдавна не бял го виждал и право да ви кажа, искрено се зарадвах, защото тоя бае Вездесъщов е един добър и приятен човек, весел и духовит. Въобще забележил съм, че приятните хора всякога са весели и малко или много духовити и задължително умни. За такъв човек не жали сърцето си — отдай му го всецяло. С такъв човек е удоволствие и насаме да поприказваш, а и в компания да седнеш да си пийнеш, и на лов да отидеш, и табла да поиграеш, и да позлодумничиш по адрес на някой несимпатичен приятел. Пък удоволствие е и тъй нищо да не правиш, а да седиш и само да го гледаш. Защото и физиономията на такива хора те подкупва. Може да не е хубав, може би дори да е грозен, но се пак от лицето му се излъчва нещо такова, как да го кажа, човек не може и да го знае какво е, флуид ли е, лъчеизпускание ли е някакво, радиоактивност ли е но във всеки случай нещо привлекателно, което предразполага и печели симпатии.”

“Ще казвате и ще действате вие, живите, Бояне! Вие, които още можете да умирате! За човека няма помощ отникъде: тъй да знаеш от мен! А ти си отгоре и вълк - та откъде ще има пък помощ за вълка? Няма. Разбираш ли какво означава това? Човек е сам. И вълкът - още повече. Тогава?Тогава, Бойо, ще върви сам! И сам ще си помогне. "Помощта" Ще вземе отвътре, от себе си - из своята собствена бездънна дълбочина. Страшна е тя в бездънието си. И е ужас и смърт, ако попаднеш в нея: ако се оставиш да възлезе тя върху ти. Но безгранични сили ще почерпиш от нея, ако я овладееш! Не тя тебе, а ти - нея! Слушам сега да говорят за мене, че съм бил "велик", и какви ли не там разни други глупости: да ме "канонизирали", за "светия" да ме обявели... А пък аз там, измежду всички, бях най-простият. И всичкото ми беше, че се отрекох от лишни думи. Ами си се върнах в Нашенско: да си работя, както ми стига умът и духът - моят ум и моят дух. Ах нашенецо, нашенецо, защо си толкова заспал? Пробуди се из дълбокия си сън! Не стигнаха ли ти пет века чужда робия, та сега си даваш и един шести - на робия под агарянина в самия себе си? Събуждай се, събуждай се! Тръгвайте, мили братя нашенски: изведете народа си на неговия път! Дайте му нов век - същинско народно самоуправление, в което да бъде всекиму своето! Дайте му свободна и чиста република! Забелязано е от памтивека, че такова нещо - да се освободи народът - стои все в ръцете на младите. Ако сте ме взели в сърцето си, вие, нашето подрастващо поколение, бързайте един час напред, че времето отива! Утре ще се простите с живота - ще остареете, което е все то. Така че гледайте, бързайте! Светът постоянно свършва и постоянно почва. Ала това е друг свят - без тези, чиято кръв е изстинала. Иде второто пришествие Нашенско, дето козите и овцете ще се делят! Чиста свобода за нашенеца и всекиму своето! И на думи не гледайте, но на работа! Вашият път е както ви стига умът - вашият ум. Казвайте си един на друг кривиците, па се поправяйте и вървете заедно, ако ще сте хора! Никой нищо да не разваля, което по висшегласие! Защото друг път няма: вишегласието е пътят на истината за дела! Сега е време за революция, не бойте се, братя нашенски! Векът нов е близо, ще видите свобода! Но гледайте народната работа повече ”

“Аз живях достатъчно, за да видя, че различието ражда омразата.""Тежък ще е твоят жизнен път. В тебе аз виждам нещо, което обижда простолюдието. Завистта и Клеветата ще те преследват. Където и да те запрати провидението, другарите ти няма да могат да те гледат без омраза; и ако се преструват, че те обичат, то ще е само, за да те погубят по- сигурно.”