“Мама по-често е на легло. Баща ми готви, пере на ръка бельото ѝ – докато в същото време нещо ѝ подвиква. Помня го под цъфналата слива, на чешмата. В легена е набухнала пяна, той несръчно мачка вътре нежната дрешка, хвърчат парцали сапунка. Вдига дрехата към слънцето да провери дали е достатъчно добре изпрана, от нея тече вода по лицето му, той мърмори, но някак усмихнато, над него небето е синьо като очите на мама, а от сливата капе снежнобял цвят и лети във въздуха…Подвиквам му от терасата: нека се посъберат дрехи, ще включим пералнята. Той не ме и поглежда: тези мога и на ръка...”

“Федър се отклони от утъпкания път, когато в резултат на лабораторния си опит започна да се интересува от хипотезите като същност сами по себе си. Той бе забелязвал отново и отново, че онова, което може да изглежда най-трудната част от научната работа — измислянето на хипотези, — неизменно се оказва най-лесната. Като че актът на точното по форма и ясно записване на всичко ги подсказва. Както си проверява хипотеза номер едно по експериментален начин, цял порой от други хипотези му идват наум и докато проверява тях, идват още и докато ги проверява, още други му идват в главата, докато стане болезнено очевидно, че както продължава да проверява хипотези и да отхвърля едни и да потвърждава други, техният брой не намалява. Той всъщност нараства заедно с напредъка на работата му. Отначало това му се стори забавно. Измисли закон с намерение той да не отстъпва по хумор на законите на Паркинсън; той гласеше: „Броят на рационалните хипотези, които могат да обяснят всяко едно явление, е неограничен.“ Харесваше му никога да не остава без хипотези. Дори когато експерименталната му работа изглеждаше в задънена улица, както и да я погледнеш, той знаеше, че ако просто седне и порови достатъчно дълго, напълно сигурно е, че ще се появи друга хипотеза. И винаги се появяваше. Само няколко месеца след като измисли закона, започна да има известни съмнения относно хумора му и ползата от него. Ако е верен, този закон не е дребна пукнатина в научния начин на мислене. Законът е напълно нихилистичен. Той е катастрофално, логическо опровержение на общата валидност на целия научен метод! Ако предназначението на научния метод е да избира сред множество хипотези и ако броят на хипотезите нараства по-бързо, отколкото експерименталният метод може да поеме, то ясно е, че всички хипотези никога не могат да бъдат проверени. Ако всички хипотези не могат да бъдат проверени, тогава резултатите от който и да било експеримент не са окончателни и целият научен метод не постига целта си да установи доказателствено потвърдени знания.”

“В операта непременно трябва да има примадона – винаги сопрано, често глупава; тенор в ролята на нейния любовник; трябва да има и контраалт – съперница на сопраното, нещо като магьосница; и бас – злодеят, съперникът, онзи, който заплашва тенора… Сюжетът обаче няма да се развие без присъствието на още един, обикновено баритон – именно него наричат Петия в карето, защото той е излишният, без съответствие от другия пол. Обаче Петия е задължителен, защото именно той знае тайната на произхода на героя или се притичва на помощ на героинята, когато тя е решила, че всичко е загубено, а може дори да бъде причина за нечия смърт, ако това е част от сюжета. Без Петия в карето няма сюжет! В тази роля няма блясък, но е съдържателна, и кариерата на хората, които я изпълняват, често е по-продължителна от съдбата на славеите. Ти Петия ли си?”

“[...] и знаеше, че докато не го разбере, ще се скита вечно по прашните пътища на чуждите светове, по чуждите пътечки, без да намери своята собствена, която води човека към толкова просто нещо, каквото е щастието. Към чувството за дом и близък човек. Но така е устроен животът, че на силните хора често се падат трудни пътища, които им носят успех, слава, уважение – всичко друго, но не и обикновено човешко щастие. В живота на всеки човек има тъжни минути, когато целият свят му се вижда черен и простите истини му се струват безнадеждно объркани, очевидното – скрито, а истината – лъжа. В такива мигове той има нужда от приятел […]”

“Не е ли той коренът на всяко презряно деяние? Не себичността, а липсата на его. Човекът, който мами и лъже, но запазва фасадна почтеност. Знае, че е нечестен, но другите го мислят за честен и той извлича себеуважение от това втора ръка. Човекът, който печели престиж чрез чуждо постижение. Знае колко е посредствен, но е велик в очите на другите. Неудовлетвореният неудачник,който изповядва любов към по низшия и се вкопчва в некадърните, за да докаже превъзходството си със сравнение..... Тези хора се стремят към показност: да се изявяват, да смайват, да забавляват, да впечатляват другите. Такива са хората втора ръка. Виж нашите така наречени културни прояви. Лектор, който декламира чужди мисли, незначещи абсолютно нищо за самия него, пред хора, които слушат, но пет пари не дават и седят там, за да кажат на приятелите си, че са посетили лекция на прочут оратор. Всички са втора ръка.”

“Колкото по-голямо бреме тегне върху нашия живот, толкова по-близо е той до земята, толкова по-истински и правдив е. И обратното: абсолютната липса на бреме прави човека по-лек от въздуха, той литва нагоре, откъсва се от земята, от земното битие, става полуреален и движенията му са колкото свободни, толкова и лишени от смисъл.”