“Българите си оставаха българи — хора без деликатност, без изтънченост в маниерите, понякога милостиви към враговете, но винаги претенциозни и строги към приятелите; хора, които виждаха света в бяло и черно и изпитваха пълно пренебрежение към полутоновете.”

“Днес уважението се мери по парите и по положението в обществото.”

“..походът е описан по легендарния преход на 8-ми Приморски полк. Всичко в него, до последната минута, е абсолютно достоверно. Данните са взети от книгата на швейцарския подполковник Хунгербюлер (H. Hungerbühler — La mission militaire suisse sur le théâtre de la guerre Serbo-Bulgare, Lausanne, 1886, стр. 114), в чиято обективност никой няма основание да се съмнява. За 36 часа и половина, от които 8 прекарани в почивка, частите са изминали 95 км по въздушна линия, или 140 по пътищата, в снежно и ветровито време и през планински терен: постижение, каквото историята на всички войни и на всички армии не познава. Един Наполеонов полк е изминал 145 км за три дни; описаният поход е равен по разстояние, но в два пъти по-кратко време. По сръбски източници (д-р Владан ћорћевић, Историја Српско-бугарског рата 1885, Београд, 1908, стр, 734) от 3000 войници е имало изостанали само 621. Този поход накара някои сръбски историци да кажат по-късно с ядно възхищение: „Княз Александър дължеше короната си на краката на своите войници!“.”

“Сливнишката победа няма да принадлежи на тези, разните там Мартиновци, които са си оставили костите по чукарите — спокойно и наставнически отговори синът. — На тях най-много да им дигнат един паметник на незнайния воин. — Той разпери ръце с комично съжаление: — Така е устроен светът… Не, тате. Победата ще принадлежи на онзи, който най-шумно се е тупал в гърдите, който най-много се е показвал патриот.”

“Никой няма власт над великите хора. Ние не искаме никакви велики хора. Но няма да отричаме самото величие, аз ще го унищожим отвътре. Великото е рядко, трудно, изключително. Създай критерии, постижими за всички, до последния човек, за най-негодния, и ще пресечеш стремежите на всички, и на великите, и на нищожните. Ще пресечеш всякакъв стремеж към по-добро, към превъзходство, към съвършенство.”

“[...] и знаеше, че докато не го разбере, ще се скита вечно по прашните пътища на чуждите светове, по чуждите пътечки, без да намери своята собствена, която води човека към толкова просто нещо, каквото е щастието. Към чувството за дом и близък човек. Но така е устроен животът, че на силните хора често се падат трудни пътища, които им носят успех, слава, уважение – всичко друго, но не и обикновено човешко щастие. В живота на всеки човек има тъжни минути, когато целият свят му се вижда черен и простите истини му се струват безнадеждно объркани, очевидното – скрито, а истината – лъжа. В такива мигове той има нужда от приятел […]”

“Мы - симулянты, мы - симулякры, мы - вогнутые зеркала, попавшие под излучение социального, излучение без источника света, под власть без происхождения, без дистанции, и именно в этом тактическом мире симулякра и нужно будет сражаться - без надежды, ибо надежда - удел слабых, но с вызовом и завороженностью.”