“Повярвай ми. Има хора, на които не им е все едно. И всичко се гради на това. Най-важното е да срещнеш такива хора.”

“И тъй, не е за чудене, че в бурното море на живота ни блъскат силни ветрове, нас, на които преди всичко е писано да не се нравим на порочните хора.”

“Целта ми е да разбера какво е любовта. Знам, че докато обичах, бях изпълнена с живот, знам също така, че всичко, което притежавам в момента, колкото и интересно да изглежда на другите, на мен ми е безразлично. Любовта е ужасна: виждала съм много от приятелките си да страдат и не искам това да се случва и с мен. Същите те, които по-рано се подиграваха на наивността ми, сега ме питат как успявам да се налагам над мъжете. Усмихвам се и нищо не казвам, защото знам, че лекарството е no-лошо и от самата болка: чисто и просто не се влюбвам. С всеки изминал ден ми става все по-ясно колко уязвими, непостоянни, несигурни и непредвидими са мъжете.... Въпреки че целта ми е да разбера какво е любовта и въпреки че страдах заради мъжете, на които отдадох сърцето си, установих, че тези, които докоснаха душата ми, не успяха да пробудят тялото ми, а онези, които докоснаха тялото ми, не успяха да достигнат до душата ми...”

“Понякога основно чувство при арестуването е облекчението и дори радостта, особено през периодите на арестните епидемии: когато наоколо непрекъснато прибират хора, при това такива като теб, ала все още не идват да те арестуват, все се бавят - това те кара да прималяваш, подобна мъка е по-непоносима от самия арест.”

“„Тогава се случи да го видя. Ден преди да потъна, ден преди да премина през онзи праг – безвъзвратен, се случи да го видя. Не бях го търсила, не бях мислила за него. Дори изобщо не бях мислила за него. Това се случва с всеки, не само с мене, но повечето хора пропускат да го забележат. Повечето хора не го вярват. Повечето хора не вярват на себе си, Юра, това е удивително, казала Адриана, каза Юра. Изобщо повечето хора не са сигурни в себе си и не виждат това, което им се случва. Повечето хора преминават през онова, което им се случва, като слепци, до такава степен не разбират и не проумяват. Не само това – повечето хора дори се страхуват да видят, да проумеят, да почувстват, да поемат в се бе си онова, което им се случва, Юра, казала Адриана, каза Юра. Да, страхуват се. Страхът е в основата на всичките ни беди, цялото ни нещастие. Макар че в онези месеци на мъртвешка светлина тя била загубила напълно чувството за страх, както била загубила и всички останали чувства.”

“Бедната ми страна, бедната ми страна! Живееща в заблуди и тупане по гърдите, говореща си сама и самотно спореща за величието си, търсеща признание за нечувани победи и изобретения, глуха за бъдещето и несръчна за битуването. Страна, която някой трябва да взриви, да изравни терена и да започне отначало. Страна, която никога не е искала да излезе от партизанската землянка на оцеляването, и хора,които винаги са знаели, че не бива да тръгват на път, защото нещо ще им се случи. Хора, за които домът и "домашното" изчерпва цялата палитра на прогреса, а вън и "вънкашното" е нещо далечно - което еднакво не се сърди, ако го величаем или опикаваме.”