“Направи да те обичат с примера на живота си.”

“Може би някои хора няма какво повече да спечелят от онези , с които живеят - след като са показали душевната си пустота , те се чувстват тайно и заслужено строго осъдени . Но понеже имат непобедима нужда от ласкателство , което им липсва , или пък , разкъсани от желанието да покажат , че притежават качества , каквито нямат , те се надяват с измама да спечелят уважението или сърцето на чуждите хора , с риск някой ден да го загубят. Най - сетне има хора , продажни по природа - те никога не правят добро на приятели или близки , защото това е техен дълг , а ако помогнат на непознат , задоволават самолюбието си : колкото по - близък им е човек , толкова по - малко го обичат , колкото е по - чужд , толкова по - услужливи са към него...”

“Голямата библиотека винаги ми е напомняла напластяванията във въглищна мина, пълна с фосили, отпечатъци и предположения. Тя е хербарият на чувствата и страстите, стъкленицата, в която се съхраняват изсушените екземпляри на всички човешки същества”

“Човек лесно си създава приятели,без да е нужно всеки ден да бъде с тях.Когато се виждаме постоянно с едни и същи хора те се превръщат в част от живота ни.А когато станат част от живота ни,започват да искат да го променят.И ако не сме такива,каквито те искат да бъдем,се сърдят.Защото всички смятат,че знаят как точно да изживеем живота си.”

“Хората правят живота толкова интересен. Представяш ли си, че във Вселена пълна с толкова чудеса, те успяли да измислят скуката? Удивително!”

“- Децата ни гледат през цялото време... те те виждат какъв си наистина. Ти мислиш как ще им четеш приказки, каква музика ще им пускаш... Как ще им се посветиш. Ама не става така. В крайна сметка нямаш време за никакво специално отношение. Те са си като част от живота ти, като всичко останало. И с тях ти си си какъвто си си. Те са свидетели на твоята истинска същност, а не Господ. Те те гледат непрекъснато, а не Господ. Те те изкушават, те те предизвикват да се ядосаш и да станеш лош... и да ги удариш. Ако се поддадеш и ги удариш? Ако съгрешиш? И ги превърнеш в лоши деца... и си продължил злото в живота... на още едно поколение. Те са ти Божието наказание и Божието опрощение. Ако си добър и забравиш себе си и своя яд, и не ги удариш... ако се отдадеш безкористно на децата си, те са твоето опрощение в тоя живот. Не Бог. Те са твоят Бог.”

“Отиваш си! Тихо! На пръсти! Напускаш живота ми с лекота. Не, не сънувам. Въпроси задавам с мълчаща уста. Няма какво да говорим. Говорим ли? Всъщност мълчим. Някак шума на тополите превръща словата ни в грим. Няма да моля. Мълча си. Сърцето ми свито кърви. Сега те разбирам, не споря. Но ти си отивай! Върви! Заринат във куп измишльотини, стъпките чувам, без звук. Оглозгани чувства се носят във въздуха. Лъха на студ. Нищо, че слънчева жега камък навън разтопява. Изпращам те с поглед, тъй нежен - май само това ми остава." - "Отиваш си тихо" - Камен Илиев”