“Е, хубаво де, и аз съм чула, че има люде, дето в книги са ги туряли, та и мене щом ме туриш, какво ще ми дадеш? Я ще си умра и да седа в книгите, нема да ми дадат да видям пак слънчицето, само небето го дава, еднъж!…Небето ми е прибрало и двата мъжа, дето ме водиха, и сичките ми деца, мене ще отведе при тях. Я нища да ме делиш от тях, немой ме спира! – примолих й се на тай жена.”

“… Бе то, т‘ва , дето гонят небесната сила, е лошо, ама правичката ако си приказваме, да ме турят и мене в енакава машина, де тоя късмет, де! Че тогава нема да ми трябва ни гроб, ни нищо. Да се дигна и да се разгледам от небето, ей, голяма работа ще да е!Долу дерето ще си тече и наобратно няма да се върне, пък машината ще се върне тука. Ще кацна на нивата и ще ме наобиколят дечурлигата. Армаган ще им донеса, по една звездица армаган. А на дъртата ми баба една бучица от слънцето ще откъртя, да се накичи с нея, та да оздравее и никогаж да не умира!”

“- Бе не съм търсил благодарност, аз им помагах. Ама един еднъж ме удари със същата ръка, дето му оздравих, е, там, до дерено му бе къщата, вий не го повните. Очите ми се надуха каквото баире, ама си замълчах и зех само да го подминавам каквото въздух. И след двайсет години, той се усети и доде да се опрощаваме.- Ти опрости ли му?- Че как няма да му опростям, щом се е усетил!- Повечето сега не опрощават.- Само който нема душа, не може да опрости, щом види, че чилякът иска да се поправи. На всички съм опростявал, както и на мене са опростявали, когат съм сбърквал. По това се познава справедливостът, ние не сме по-големи от нея.- И какво стана сетне?- Нищо. Щом тръгна чилякът за небето, отидох да го изпроводя. Сега и аз чакам да си ида. Видиш ли го, е, там, в сребърното си ще ме пусне каквото перце. И там е пълно с роднини, има кой да ме сряща, не бой се.”

“- Що бе , тате, се инатиш и седиш самичък, на, докъде си я докарал, с вятъра да си приказваш.- Че що да не приказвам, за стари работи си приказвам с него, то ги знае.- Ще те хване – викат – самотията.- Каква самотия? Е, колко живина има наоколо, и ветрището, и градината, и слънцето, не видите ли?- Махни ги тия работи, хора трябва да има покрай тебе!- Че мене ми е пълна с народ и къщаса, и душаса.- Какъв народ, да не си се пощурил?- Майка се обажда от долапете, тате слиза от таваня, бабичката ми шумоли от кюмбето и небето грее през джамът… Пък в тей стени ми е останала младостът, ей, и силата ми е останала в тях! Мене толкова гласове ме спохождат и ми огряват душата, глухи ли сте, или съм ви родил без акъл!И една машинка донели от тяхната машинария.- Котлон е – викат – това, да си вариш по-бърже кафето.- Че аз не бързам, аз си вървям с времето, пречи ли някому?- Не пречи, ама това е за удобно.И една жица забодоха на таваня, та хватиха тока да ми светел.- Нища! Тей работи са за вас, мене и без тях ми се не губи удобното, тъй съм научен от дете, пък чиляк си носи детето в него си, ако ще да е на сто и повече години.”

“Само сънят можеше да продължи пътищата, които животът прекъсва. Само сънят можеше да ме отведе по-далече от живота и смъртта. Отвъд това забутано в пущинаците село, отвъд тая тежка планина, която не помръдваше от хиляди години, исках да отида и да видя. Само сънят можеше да ме приближи към смъртта, за да науча какво има в нея, да ме отведе отвъд нея, да събере живите и мъртвите, да свали звездите на земята, а земята да качи на небето. Измислени ли бяха тия сънища или бяха някаква друга истина, която човек не можеше да понесе, когато е буден и се движи. Защо живееха в човека и какво искаха да му покажат. Свободата в тях беше толкова просторна и неспирна, че понякога можеше да се съжалява искрено, дето си се събудил.Беше много хубаво, че все пак съществуваха. Толкова хубаво, като насън ...”

“На Богородичния празник ми се явява света Богородица.Слиза по един тъничък облак от небето, и тука слиза в градината, и дойде, та седна до мене.- Не се кахъри, Дафино, успокой сърцето си, ще го дочакаш твоят син. Майката трябва да може и най-дългото да дочака. И ти трябва сила да имаш! Със сила в душата всичко се дочаква!Като ми сече тъй, ми стана драго. Не мога да не й вярвам на Богородица, синът си от възкресение дочака и цял свят го знае.Сядам, сине, на стълбата и чакам.”

“Навремето, когато пукаха асадека, а продънюваха нощът, страшното бе изрипнало от чиляците и ги видях, че се изтрепюват. От насрещните къщи търчаха нагоре по баирите и ми викаха, търчи, мари, търчи ща те утрепят! Ма де да търчам и за какво? То щом са ги хванали бесовете, сякъде ще се изтрепят. Чиляците са проклети, щом и мсе разбудят бесовете. Пък файда от побеснели люде немаше и нема!”