“Но красотата, истинската красота свършва там, където започва интелигентността. Интелектът сам по себе си е вече едно допълнение и затова нарушава хармонията на всяко лице. Започне ли да мисли човек, лицето му веднага се превръща само в нос или само в чело, или в някаква друга подобна уродливост…”

“Аз си падам по влаковете и жп гарите. Там хората може да се псуват, да се целуват, може да се срещат и разделят, но винаги е от сърце. На мен люшкането на купето по време на път ми действа като ласка. Все едно съм се сгушил в някаква длан на добряк и се разполагам от двете страни на реалността. Отсам е дрямката, а оттатък бягащи дървета и къщурки, които пресичат теб и живота ти. Чудиш се в унес - пред прага на сладък спомен ли си или вече живееш в случката, която ти предстои...”

“Човек има отношение само с Бог, Юра, казала Адриана, каза Юра, Отношенията не са между човек и човек, а само между човек и Бог. Това е много важно да се проумее, Юра, казала Адриана, защото тогава нашият живот не е вече само наш, а става общ. Бог се превъплъщава в човек, когото обичаме или мразим, който ни пречи или помага, който ни вдъхновява или унижава, понякога в редки мигове го разпознаваме, в повечето случаи обаче не. Ние нямаме врагове или приятели, близки или далечни, познати или непознати хора, Юра, казала Адриана, каза Юра, всичко е едно. Всичко е едно.”"Адриана”

“В самота човек обича себе си повече.Осъзнах, че аз съм сам. Само се оглеждах в огледалото на душата си. Светът ми се струваше като голямо, ръждиво, натрошено на малки прачнеца огледало, в което виждах лицето си деформирано.”

“Само сънят можеше да продължи пътищата, които животът прекъсва. Само сънят можеше да ме отведе по-далече от живота и смъртта. Отвъд това забутано в пущинаците село, отвъд тая тежка планина, която не помръдваше от хиляди години, исках да отида и да видя. Само сънят можеше да ме приближи към смъртта, за да науча какво има в нея, да ме отведе отвъд нея, да събере живите и мъртвите, да свали звездите на земята, а земята да качи на небето. Измислени ли бяха тия сънища или бяха някаква друга истина, която човек не можеше да понесе, когато е буден и се движи. Защо живееха в човека и какво искаха да му покажат. Свободата в тях беше толкова просторна и неспирна, че понякога можеше да се съжалява искрено, дето си се събудил.Беше много хубаво, че все пак съществуваха. Толкова хубаво, като насън ...”

“Нека си отлети - не е възможно да я уловя в рамка. Защо, каза Хю. Някои са успели да уловят мимолетното. Други - даже полъха на мимолетното. Спомни си усмивката на Джокондата... или щастливото изумление в мига, в който едно момиче е схванало , че е влюбено, очакването в погледа, любовната нега и сладката уплаха едновременно - Момичето с перлената обица на Вермеер ван Делфт... Или онзи вик на ужас...Викът на Мунк, с отворена завинаги уста, в безумен страх... отчаянието, което излиза през устата на едно човешко същество... или онзи фаюмски портрет, в който жената е предимно едни очи... в тях удивлението от нещо внезапно е останало за векове напред... Само ако нямаш страх, би погледнала мига в очите и само тогава той би ти се доверил и би поискал да спре.”