“НАВСЯКЪДЕ е разграфена самотата.Зад всяка преграда - ребусът на един луд,на нечие познато лице.Нощта е опразнена кръчма.А аз ...Аз съм хартийката под куция крак на стола.”

“Ужасът, че не присъствам...Никъде не съм изброена.Задрасквайки ме, ми отнемат и моя живот.Страх, който изритва.Все още има някаква надежда, докато вратата не се е захлопнала.Да съм в този, Нашия свят, не в моя - вън при чакалите и завистта на малките хора.Страхът на реброто в повече.”

“Не чакам никого да се върне, да замине, да стои. Знам само, че се опитвам да стана и да вляза в себе си, обаче не мога. Там е толкова гадно, толкова е претъпкано, чуждо, студено. Там също ме мразят. Някакви са се настанили и само съдят, мерят ме, искат да ме подстрижат, купуват ми тесни обувки. Не искат да пиша. Крещят, разкарай я тази гадна форма, с нея нищо ново не можеш да кажеш, че съм луда, че нямам дори един пуловер - приятел топъл, и че съм си виновна, че никога няма да се появи добрият човек, че всъщност аз не го искам, никога няма да се обикна, че обожавам да ме наказват, да ме удрят, да ме унижават. И си го заслужавам още от малка. Винаги го усещат и все се намира някой да ме измъчва...И заставам на мястото за изтезания.”

“ЩЕ имаме ли своя къща?Когато ще сме вече спомен,част от дъжда, под който се любехме,песъчинки отмити в езерото?Ще имаме ли своя къща?В която ще тичат децата ни,създадени на раздяла -плът и бъдеще на сенките ни?”

“По-късно един дзен учител ми казва, че това, което боли, е егото, дишата не изпитвала нищо.”

“ОЧИТЕ ти са прага на небето,откъдето не искам да падна.”

“Тогава за първи път разбрах, че в болката съм сама. Тя ме отделя и не мога да сбъркам къде свършвам и къде започва светът. Когато съм щастлива, нямам граници, но болката си е само моя.”