“Всеки петък - такъв беше адетът в село - нашите колибари се събираха на джумая. Попее ходжата, помолят се на аллах, сетне - съберат се под старата върба на лаф. Вареше се кафе, продаваха се шекерчета, леблебии, ставаше нещо си като пазар. От време на време се колеше и добитък, та колибарите се пооблажаваха с печенко и пърженко. Немаше тогава кино-мино, мереха се кефовете на кафе: едно кафе - кеф! Две кафета - курназлък! Три кафета - агалък!”

“Аз си падам по влаковете и жп гарите. Там хората може да се псуват, да се целуват, може да се срещат и разделят, но винаги е от сърце. На мен люшкането на купето по време на път ми действа като ласка. Все едно съм се сгушил в някаква длан на добряк и се разполагам от двете страни на реалността. Отсам е дрямката, а оттатък бягащи дървета и къщурки, които пресичат теб и живота ти. Чудиш се в унес - пред прага на сладък спомен ли си или вече живееш в случката, която ти предстои...”

“- Да не би по международните линии да вземат само светлокоси стюардеси? - попита Вика с подкупваща искреност.- Ами нали разбираш... Джентълмените предпочитат блондинки... - отвърна с неподозирано превъзходство Ася, която вече бе успяла да се окопити.- Според мен премълчаваш нещо - каза Вика и доверително се приближи към приведената стюардеса. - В смисъл, че не точно джентълмените предпочитат блондинки... - И като се наслаждаваше на настъпилата пауза, тя се усмихна сладко, облегна се назад и каза: - Ако обичаш, донеси ми кафе без кофеин, "Бейлис" с лед и днешен брой на "Аргументи и факти".- Добре - отвърна мрачно Ася и след като срещна настоятелния поглед на Вика, разтегли устни в отработена усмивка, която влизаше в цената на билета.”

“Как е възможно едновременно всички, да изпълняват един и същ ритуал, да се подчиняват на едни и същи разпоредби, независимо от условията, в които са поставени. Дори за пустинниците, които по това време са сред пясъците, "измиването" на тялото се извършва чрез триене с пясък! ...Ами петкратните молитви към Аллаха...Ами, като ме накарат 5 пъти на ден да се завръщам с мислите си към Бога, и ха да река да "потегля" и кривна нанякъде от правия път, и да трябва да бързам пак да се завръщам, да коленича и да се моля за прошка, естествено е, че зарядът ми не може да бъде дълго време отрицателен и злосторен, освен примирителен, покорен. Откъде толкова свободно време и допълнителни сили, че да се организираш пет пъти на ден да се молиш, но и толкова пъти още да се подготвяш за това, че и в паузите да търчиш и да прегрешаваш ...Ето така, като с вълшебна пръчица, 5 пъти на ден огромната арабска армия по света, пада на колене пред изгряващото слънце и "преброява" греховете си.”

“След като се любеха вече осма година(а можем да кажем: любеха се добре),любовта им изчезна съвсем без причина,сякаш бе шапка или цигаре.Те бяха тъжни, но пак се желаеха,целувката сякаш пак същата беше,какво да направят и двама не знаеха.И тя се разплака. А той мълчеше.От прозореца можеха навън да погледнат.Той каза, че пет е часът и е рано,време е някъде на кафе да поседнат.В съседство подрънкваше някой на пиано.Отидоха в близкото кафене на квартала,внимаваха чашите си да не разлеят.Вечерта ги завари с уста онемяла.Седяха сами, а луната бе цяла,и просто не можеха да го проумеят.”

“Не смеем да се срещаме. Не смеем да се гледаме.Не смеем да си проговорим. Потеглят ни внезапно стъпките,но недостигнали, замръзват.Насочват се зениците,ала светкавично се отлоняват.Запалят се в сърцето думи,но стигнали до устните,изгасват.Сами сме крепостни стегни издигнали,от минали,неанулирани години,от любовта,от загубата,от животаи съдбатана скъпи,на любими хора.Стени непоклатими.А в тайните води на мисълтаръцете ни,като на тънещи,се диряти отмаляват,с крайчеца на пръститеда се докоснат.Но устните мълчат.Мълчат - да не излъжат.И всеки в крепостта сисе затваря.”