“Кажи ми, Господи,защо съм лице от твоите лица -да гледам с ужас как на косъмвисят душите на деца,да слушам как животът плачеи майки как в катрана врат;и как след зимата и здрачапристига вместо пролет - ад.Кажи ми, имаше ли смисълда се родя и да родямечти, които съм отписалот кошера и от меда...Не виждаш ликак в мен се сривасветът и как избухвам в миг,превърнат цял от рана живав един безкраен страшен вик.”

“С виелици грозни и черни лунинапомняха как из калта се въртими колко сме слепи за свят нараним,заровен в очите на детските дни.Безпомощно слушахме.. Странен език..Горещо той молеше, даваше знак,преди да изправим земята на крак,на ада реките да пуснем след миг.Как никой не тръгна с душа на дете.С куршума бе всеки и с ножа зает.Стояха зверчета до живия плет.И стреляхме в тях. И умираха те.”

“Този дентака е тънък -само звуки ще се скъса.В твоя сянка се препънах,в твоята въздишка къса.Не успя ли да ме видиш,как изгарям, как не дишам,как се давя от обида,че не мога да ти пиша,че не мога да те имам,че не мога да те чуяи студенототи имев топли думида обуя...”

“Целта ми е да разбера какво е любовта. Знам, че докато обичах, бях изпълнена с живот, знам също така, че всичко, което притежавам в момента, колкото и интересно да изглежда на другите, на мен ми е безразлично. Любовта е ужасна: виждала съм много от приятелките си да страдат и не искам това да се случва и с мен. Същите те, които по-рано се подиграваха на наивността ми, сега ме питат как успявам да се налагам над мъжете. Усмихвам се и нищо не казвам, защото знам, че лекарството е no-лошо и от самата болка: чисто и просто не се влюбвам. С всеки изминал ден ми става все по-ясно колко уязвими, непостоянни, несигурни и непредвидими са мъжете.... Въпреки че целта ми е да разбера какво е любовта и въпреки че страдах заради мъжете, на които отдадох сърцето си, установих, че тези, които докоснаха душата ми, не успяха да пробудят тялото ми, а онези, които докоснаха тялото ми, не успяха да достигнат до душата ми...”

“Въпрос 1. Джордж, можете ли да пишете и четете като възрастен? На мен и на много други хора ни се струва, че сте функцио-нално неграмотен. Няма от какво да се срамувате. Не сте сам (ако не ми вярвате, пребройте печатните грешки в тази книга). Милиони американци не могат да четат и пишат на ниво, по-високо от четвърти клас. Нищо чудно, че един от лозунгите Ви беше „Нека не позволим на нито едно дете да изостава!” – знаели сте от личен опит как се чувстват повтарячите.”

“Каква съдба след толкова годинисъбра ни тоя шумен ресторант?Звънят нелепо чаши и чиниигнети, пропукан, ниския таван.Оркестърът гърми. И полилеятсе клати застрашително над нас!Не мога аз щастливо да се смеяи с другите да пея с весел глас...И ти, която някога обичахс такава нежност, болка и тъгаи щастие единствено наричах,усмихваш се отсреща ми сега.Аз бавно вдигам чашата и пия:спокоен, безразличен и студен.Но как от теб, но как от теб да скрияпожара, незатихнал още в мен?Но как да заповядам да не бие тъй силно неспокойното сърце?Аз пак наливам чашата - и пия...Треперят леко моите ръце.Защо тъй нежно грее твоят поглед?Защо сълза в очите ти блести?Нима неповторимата ни пролетда възкресиш, да върнеш искаш ти?Нима ти имаш сили да заровишда съживиш мъртвеца във пръста?... Повярвал бих, повярвал бих отновои в хората, и в теб, и в любовта,ако сега, ей тук, пред всички другипред техните учудени лица,пред погледа уплашен на съпруга,пред погледа на твоите деца,внезапно, като в приказка прекрасна,като в чудесен, фантастичен сън,целунеш ме задъхано и страстнои тръгнеш с мен - в нощта,в дъжда - навън ...”

“‎"Животът ми стана много по-прост и придоби много повече смисъл, когато оставих багажа на миналото за себе си. В момента, в който престанах да прекарвам толкова много време в преследване на големите удоволствия в живота, започнах да се наслаждавам на дребните неща, например да гледам как звездите танцуват в лунното небе... или да усещам как слънцето гали лицето ми в прекрасната лятна утрин”