“Кажи ми, Господи,защо съм лице от твоите лица -да гледам с ужас как на косъмвисят душите на деца,да слушам как животът плачеи майки как в катрана врат;и как след зимата и здрачапристига вместо пролет - ад.Кажи ми, имаше ли смисълда се родя и да родямечти, които съм отписалот кошера и от меда...Не виждаш ликак в мен се сривасветът и как избухвам в миг,превърнат цял от рана живав един безкраен страшен вик.”

“Целта ми е да разбера какво е любовта. Знам, че докато обичах, бях изпълнена с живот, знам също така, че всичко, което притежавам в момента, колкото и интересно да изглежда на другите, на мен ми е безразлично. Любовта е ужасна: виждала съм много от приятелките си да страдат и не искам това да се случва и с мен. Същите те, които по-рано се подиграваха на наивността ми, сега ме питат как успявам да се налагам над мъжете. Усмихвам се и нищо не казвам, защото знам, че лекарството е no-лошо и от самата болка: чисто и просто не се влюбвам. С всеки изминал ден ми става все по-ясно колко уязвими, непостоянни, несигурни и непредвидими са мъжете.... Въпреки че целта ми е да разбера какво е любовта и въпреки че страдах заради мъжете, на които отдадох сърцето си, установих, че тези, които докоснаха душата ми, не успяха да пробудят тялото ми, а онези, които докоснаха тялото ми, не успяха да достигнат до душата ми...”

“Въпрос 1. Джордж, можете ли да пишете и четете като възрастен? На мен и на много други хора ни се струва, че сте функцио-нално неграмотен. Няма от какво да се срамувате. Не сте сам (ако не ми вярвате, пребройте печатните грешки в тази книга). Милиони американци не могат да четат и пишат на ниво, по-високо от четвърти клас. Нищо чудно, че един от лозунгите Ви беше „Нека не позволим на нито едно дете да изостава!” – знаели сте от личен опит как се чувстват повтарячите.”

“Каква съдба след толкова годинисъбра ни тоя шумен ресторант?Звънят нелепо чаши и чиниигнети, пропукан, ниския таван.Оркестърът гърми. И полилеятсе клати застрашително над нас!Не мога аз щастливо да се смеяи с другите да пея с весел глас...И ти, която някога обичахс такава нежност, болка и тъгаи щастие единствено наричах,усмихваш се отсреща ми сега.Аз бавно вдигам чашата и пия:спокоен, безразличен и студен.Но как от теб, но как от теб да скрияпожара, незатихнал още в мен?Но как да заповядам да не бие тъй силно неспокойното сърце?Аз пак наливам чашата - и пия...Треперят леко моите ръце.Защо тъй нежно грее твоят поглед?Защо сълза в очите ти блести?Нима неповторимата ни пролетда възкресиш, да върнеш искаш ти?Нима ти имаш сили да заровишда съживиш мъртвеца във пръста?... Повярвал бих, повярвал бих отновои в хората, и в теб, и в любовта,ако сега, ей тук, пред всички другипред техните учудени лица,пред погледа уплашен на съпруга,пред погледа на твоите деца,внезапно, като в приказка прекрасна,като в чудесен, фантастичен сън,целунеш ме задъхано и страстнои тръгнеш с мен - в нощта,в дъжда - навън ...”

“‎"Животът ми стана много по-прост и придоби много повече смисъл, когато оставих багажа на миналото за себе си. В момента, в който престанах да прекарвам толкова много време в преследване на големите удоволствия в живота, започнах да се наслаждавам на дребните неща, например да гледам как звездите танцуват в лунното небе... или да усещам как слънцето гали лицето ми в прекрасната лятна утрин”

“Аз си падам по влаковете и жп гарите. Там хората може да се псуват, да се целуват, може да се срещат и разделят, но винаги е от сърце. На мен люшкането на купето по време на път ми действа като ласка. Все едно съм се сгушил в някаква длан на добряк и се разполагам от двете страни на реалността. Отсам е дрямката, а оттатък бягащи дървета и къщурки, които пресичат теб и живота ти. Чудиш се в унес - пред прага на сладък спомен ли си или вече живееш в случката, която ти предстои...”