“‎Усетиш ли сянката на страха, трябва да намериш пропаст и да застанеш с гръб към нея така, че сянката да падне в пропастта. Ако успееш да стъпиш на самия ръб, ще откъснеш цялата сянка. Ако си далеч, колкото остане, ще те мъчи. Но сянката може да те повлече в пропастта, то ще рече, че съдбата ти е сложена на везни – от едната страна ти, от другата страхът ти. Ако страхът ти е по-тежък от тебе, защо вечно да трепериш?Опипах добре скалистия бряг – все пак и в лудостта не вреди човек да е предпазлив. Пристъпих заднишком и увиснах с пети над пропастта. Страхът падна от гърба ми. Още веднъж, след пет години, щях да застана на ръба на друга пропаст и да оцелея.”

“Манол тихо му отговори:– Сине, ти си виждал крепост. Светът е разделен от огромна крепостна стена. От край до край. Вътре в крепостта седят хора, а отвън налита злото. Всеки човек стои между два зъбера и пази една крачка стена. Не зная, може да има големи хора, пълководци, които пазят сто зъбера. Може да има един голям пълководец, който знае какво става по цялата стена. Аз виждам моята крачка. И зная, че трябва нея да защитавам. Ако аз не я защитя, кой ще я защити? И ти трябва да се биеш. Всеки пред себе си. Не знаеш какво става наоколо, в съседната крачка. Не виждаш. Гледаш само пред себе си и удряш ръцете и лицата на злите хора, които искат да се изкачат на стената. Може би тъкмо при твоята врата злото се надява да пробие. Ти трябва да се биеш и нито за миг да не отстъпваш от зъбера си, да не се утешаваш, че след миг ще се върнеш на него. Мръднеш ли, злото ще влезе. И когато умреш, твоето тяло да запречи вратите между двата зъбера.Тъмницата мълчеше.Тогава оттатък детският глас запита:– Татко, какво е зло?Мълчание. И после – Маноловият глас:– Зло е това, което разделя хората.И след малко:– Добрите хора.Станах и си отидох. Манол ми отговори.Отдясно камък, отляво камък и по средата – ти. Да, на вратата е застанал всеки от нас, всеки пази врата, през която може да влезе злото. Аз бях опразнил своята и сега се връщах на нея.”

“- Ах, месер, та това е и моето най-горещо желание! Но баща ми настоява да остана тук, за да поема делата на търговията, и заплашва, че ако пак се върна в Париж, няма да ми даде и пукната пара. А какъв е смисълът да си в Париж, ако трябва да работиш и да се издържаш, месер?!- Смисъл няма - рекох, - но ти не вярвай на баша си. Баща ти е, няма да те изостави.”

“Веднъж, бях на седем-осем, с мама отивахме до магазина за обувки или до поликлиниката, не помня точно, но бяхме седнали на последната седалка на автобуса, и тя ми каза, че с годините книгите се променят точно като хората, н с тази разлика, че хората могат да те изоставят, ако вече нямат полза, интерес или поне някакво чувство към теб, но книгите никога няма да те напуснат. По-скоро ти ги забравяш за няколко години или завинаги, но те никога няма да ти обърнат гръб, дори и да си ги предал, ще чакат тихо и скромно на някой рафт, докато се върнеш при тях. Ще чакат и десет години, няма да се оплакват. И една нощ, когато неочаквано ти се прииска някоя книга, дори и в три през нощта, дори и да си я бил зарязал отдавна, да си я изтрил от съзнанието си, бъди сигурен, че тя няма да те разочарова, ще слезе от рафта и ще бъде с теб в този момент на нужда. Няма да се прави на обидена, да търси претекст да ти откаже, да се пита, дали си заслужава, дали ти заслужаваш, дали все още си подхождате, а ще дойде веднага щом я потърсиш.Книгата никога няма да те разочарова".”

“Защо трябваше човек достатъчно добре и непременно да се отрови от силикатите на живота, за да може да оцени някога естеството на всичко, което непременно го кара да си спомни какво е загубил - в една такава селска къща, изоставена и от мъртъвците. И когато нощният вятър блъсне комина, разлюлее стените и прочисти съзнанието, изведнъж виждаш върволицата от грешки в безкрайността, които пак ще повториш в същия ред, дори ако след единствения ти живот те очаква друг и друг, тъй като дяволите в човека са също толкова многобройни, колкото и ангелите. И едничката ти награда или удовлетворение е избистреното ти съзнание в такива моменти да обхванеш всичките ти грешки и инстиктивно да ги потретиш.”

“Любовта е по-хубава от мъдростта и по-скъпоценна от богатството, и по-прекрасна от краката на човешките дъщери. Огньове не могат да я погълнат, нито могат водите да я угасят. Аз те виках в зори, но ти не дойде на моя зов. Луната чу твоето име, но ти не ми обърна внимание. Защото аз безчестно те напуснах и за свое собствено зло си отидох от тебе. Но въпреки всичко любовта ти винаги оставаше в мене и оставаше все тъй силна, нищо не можеше да я победи, макар и да виждах пред себе си зло и добро. А сега, след като си умряла, с тебе ще умра и аз.”

“Няма човек, който да обгърне Родопа с един поглед. Няма връх, на който да се изкачиш, та да я познаеш с един поглед. Трябва да я извървиш и да я изстрадаш, та после да я събереш в сърцето си и да я погледнеш – ала трябва да имаш сърце на орел.Не можеш да видиш Родопа с очите си, трябва да я видиш със сърцето си. Със ... затворени очи, в себе си.”