“Стаята миПет на четири. Това е.В метри, в крачки, в самота.”

“България, и святата, и милата,която няма нищо общо с думите,която бе за Дякона бесилото,а пък за Ботев - Вола с куршумите....Сега това е романтично минало,а те самите - приказка, героика.Но всяка нощ, безименни и именни,се връщат те в кръвта и в покоя ми.Изпълват стаята и мен. И питат:- Строшихте ли на този свят оковите?”

“Когато си на дъното на пъкъла,когато си най-тъжен, най-злочест,от парещите въглени на мъкатаси направи сам стълба и излез.Когато от безпътица премазан сии си зазидан в четири стени,от всички свои пътища прерязанинов път си направи и пак тръгни.Светът когато мръкне пред очите тии притъмнява в тези две очи,сам слънце си създай и от лъчите мус последния до него се качи.Трънлив и сляп е на живота ребусът,на кръст разпъва нашите души.Загубил всичко, не загубвай себе си –единствено така ще го решиш!”

“Към себе сиКогато си на дъното на пъкъла, когато си най-тъжен, най-злочест, от парещите въглени на мъката си направи сам стълба и излез Когато от безпътица премазан си и си зазидан в четири стени, от всички свои пътища прерязани нов път си направи и пак тръгни. Светът когато мръкне пред очите ти и притъмнява в тези две очи сам слънце си създай и от лъчите му с последния до него се качи. Трънлив и сляп е на живота ребусът, на кръст разпъва нашите души. Загубил всичко, не загубвай себе си - единствено така ще го решиш!”

“Заспиваш ли, аз май че те събудих, прости ми, че дойдох при теб сега. Душата ми се стяга до полуда в прегръдките на свойта самота. Самичък съм, а тъй ми се говори, устата ми залепва да мълчи ... Не ме пъди, ще си отида скоро, аз дойдох тук на бурята с плача. Ще седна до главата ти, ей тука и ще ти разкажа приказка една, в която е положил зла поука един мъдрец от стари времена. Един разбойник цял живот се скитал и нивга не се връщал у дома, вместо сърце, под ризата си скрита той носел зла и кървава кама. Преварвал той замръкнали кервани и само денем криел своя нож, а ножът му ръжда не хващал, човекът като дявола бил лош. Но кой знай, един път от умора и той на кръстопът заспал. Подритвали го бързащите хора и никой до главата му не спрял, а само малко дрипаво момиче челото му покрило с листо. Заплакал той за първи път обичан, заплакал той, разбойникът, защо ? Какво стоплило туй сърце кораво, нестоплено в живота никой път ! Една ръка накарала тогава, сълзи от поглед в кърви да текат. Една ръка, по-топла от огнище, на главореза дала онова, което той не би откупил с нищо ни с обир скъп, ни с рязана глава. Но ти заспа, а тъй ми е студено, туй приказно момиче, где е то ? То стоплило разбойникът, а мене ти никога не стопли тъй, защо?”

“Тъй е, открай време е било тъй: лудите са се самоубивали, тровили, стреляли, "мъдрите" са оцелявали! Наклали вратове, те, безочливите санчовци, са оставали да сбират брашънцето от вятърните мелници на своите безумни рицари. Дорде накрай о тях вкарат в гроба, а себе си - в безсмъртието... Да бе обърнал оня пищов към тях, защо - към себе си! С истински куршуми. Но такива от куршум не мрат, те са безсмъртни. Объркан живот е вашият, човешкият, тъжен и смешен, жесток!”

“С този профил, с този поглед тихти бе богиня някога за мене.Аз нямах бог и теб боготворих...Но твоята божественост студенаме гледа днес от образа ти строг,в който пръв път виждам хладината....Как лесно е създаден всеки боги колко лесно падат божествата!”