“И ний през сълзи накипелиобръщаме за сетен пътназад, към скъпи нам предели,угаснал взор - за сетен пътпростираме ръце в оковикъм нашият изгубен рай...Горчива скръб сърца ни трови. -Прощавай, роден край!”

“СенкиНа тъмна нощ часът. Аз гледам откроенидве тъмни сенки: там, зад бялата завеса,де лампата гори, в поле от светлина,две сенки на нощта. . . Сами една пред друга,сами една за друга в жажда и притома,там - сянката на мъж и сянка на жена.Мъчително глава се към глава навежда, -те няма да се чуят: искат и не могат.Те шепнат може би - от що се те боят!Напрегнато ръце се към ръце протягати пак се не докосват! Искат и не могат. . .И пак, един пред друг, един за друг стоят.Те шепнат може би, но може би и викат,но може би крещят; - те няма да се чуят,две сенки на нощта, през толкоз светлина. . .Те няма да се чуят, ни ще се досегнат,сами една за друга в жажда и притома,те - сянката на мъж и сянка на жена!”

“Тя разкъсва къпинови клонки и остри стъкла, за да рани с любовта си онези, които протягат към нея ръце.”

“За да се превърне в стомана, желязото трябва да мине през огън. За да придобие мъдрост и светопознание, душата трябва да преживее беди и неволи.”

“За миг й мина през ум, че и неговото лице е нарисувано, очертано като нейното, макар и със смътни сенки. Видението бе мимолетно, но за кратко й се стори, че тайната на живота се състои тъкмо в способността ни да прекрачим отвъд рисунъка на лицата и да се докоснем до хората зад тях.”

“Аз искам да те помня все така: бездомна, безнадеждна и унила, в ръка ми вплела пламнала ръка и до сърце ми скръбен лик склонила. Градът далече тръпне в мътен дим, край нас, на хълма, тръпнат дървесата и любовта ни сякаш по е свята, защото трябва да се разделим."В зори ще тръгна, ти в зори дойди и донеси ми своя взор прощален - да го припомня верен и печален в часа, когато Тя ще победи!" О, Морна, Морна, в буря скършен злак, укрий молбите, вярвай - пролетта ни недосънуван сън не ще остане и ти при мене ще се върнеш пак!А все по-страшно пада нощ над нас, чертаят мрежи прилепите в мрака, утеха сетна твойта немощ чака, а в свойта вяра сам не вярвам аз. И ти отпущаш пламнала ръка и тръгваш, поглед в тъмнината впила, изгубила дори за сълзи сила. - Аз искам да те помня все така...”