“Да си откъснат от всичко и въпреки това да усещаш, да мислиш. Това е истинският ад, лишен от безвкусицата на средновековните схващания. Загубата на контакт. И въпреки всичко се обръщам към теб, за да ме научиш как да общувам. Да ме научиш на надежда.”

“Как е възможно едновременно всички, да изпълняват един и същ ритуал, да се подчиняват на едни и същи разпоредби, независимо от условията, в които са поставени. Дори за пустинниците, които по това време са сред пясъците, "измиването" на тялото се извършва чрез триене с пясък! ...Ами петкратните молитви към Аллаха...Ами, като ме накарат 5 пъти на ден да се завръщам с мислите си към Бога, и ха да река да "потегля" и кривна нанякъде от правия път, и да трябва да бързам пак да се завръщам, да коленича и да се моля за прошка, естествено е, че зарядът ми не може да бъде дълго време отрицателен и злосторен, освен примирителен, покорен. Откъде толкова свободно време и допълнителни сили, че да се организираш пет пъти на ден да се молиш, но и толкова пъти още да се подготвяш за това, че и в паузите да търчиш и да прегрешаваш ...Ето така, като с вълшебна пръчица, 5 пъти на ден огромната арабска армия по света, пада на колене пред изгряващото слънце и "преброява" греховете си.”

“Как се осмелявате! Как се осмелявате да идвате при мен и да ме подлагате на такъв шантаж? Мен, члена на Академията и на Върховния съвет! Партията ще научи за това! Знаете правилата — само партията може да контролира партията!”

“Земята се върти, това е всичко. Можеш да се въртиш заедно с нея или пък да спреш, за да протестираш, в резултат на което да бъдеш изхвърлен от движението й.”

“Целта ми е да разбера какво е любовта. Знам, че докато обичах, бях изпълнена с живот, знам също така, че всичко, което притежавам в момента, колкото и интересно да изглежда на другите, на мен ми е безразлично. Любовта е ужасна: виждала съм много от приятелките си да страдат и не искам това да се случва и с мен. Същите те, които по-рано се подиграваха на наивността ми, сега ме питат как успявам да се налагам над мъжете. Усмихвам се и нищо не казвам, защото знам, че лекарството е no-лошо и от самата болка: чисто и просто не се влюбвам. С всеки изминал ден ми става все по-ясно колко уязвими, непостоянни, несигурни и непредвидими са мъжете.... Въпреки че целта ми е да разбера какво е любовта и въпреки че страдах заради мъжете, на които отдадох сърцето си, установих, че тези, които докоснаха душата ми, не успяха да пробудят тялото ми, а онези, които докоснаха тялото ми, не успяха да достигнат до душата ми...”

“Правото не ме интересуваше повече от търговията, пък и бях започнал да харесвам дантелата – това възхитително и съразмерно творение на човека. Когато купихме достатъчно станове, собственикът реши да отвори втора фабрика и ми повери ръководството й. Оттогава, в очакване на пенсията, заемам този пост. Междувременно се ожених, наистина с известно отвращение, но тук, на Север, бе по-скоро необходимо, начин да заздравя придобитото. Избрах я от добро семейство, относително хубава, добре възпитана, и веднага й направих дете, за да има с какво да се занимава. За нещастие роди близнаци, изглежда, е в семейството, моето, искам да кажа, на мен лично едно-единствено хлапе щеше да ми е предостатъчно. Шефът ми отпусна пари в аванс, купих удобна къща, немного далеч от морето. Ето как станах буржоа. При всички положения бе по-добре. След всичко, което се бе случило, имах нужда от спокойствие и редовност. Животът пречупи гръбнака на младежките ми мечти, а страховете ми бавно се разпиляваха от единия до другия край на германска Европа. От войната излязох като празен човек, единствено с горчивина и продължителен, като скърцащ между зъбите пясък, срам. Затова ме устройваше живот, съобразен с всички обществени условности: удобна обвивка, макар често да я приемам с ирония, а понякога и с омраза. С тази отмереност, надявам се, някога да достигна до благодатното състояние на Жером Надал и да „не склонявам на нищо, освен ако не склонявам на нещо“. Ето, че ставам книжен; това е един от недостатъците ми. Толкова по-зле за святостта, все още не съм се освободил от нуждите си. Понякога се случва да уважавам жена си, добросъвестно, почти без удоволствие, но и без прекалено отвращение, за да бъде мир в семейството. И много рядко, по време на командировки, си давам труда отново да се върна към старите си привички; но то е вече почти единствено за поддържане на хигиената. Загубих голяма част от интереса си към всичко това. Тяло на красиво момче, скулптура на Микеланджело, все едно: дъхът ми вече не спира. Както след продължително боледуване, когато храната остава безвкусна; дали ще е телешко или пилешко, какво значение? Трябва да се яде и толкова. Честно казано, твърде малко неща вече ме интересуват. Може би литературата, и то не съм сигурен дали не е въпрос на навик. Възможно е точно заради това да пиша спомени: да раздвижа кръвта си, да видя дали още мога да почувствам нещо, дали още мога поне малко да страдам. Интересно упражнение.”