“Случаят ми показва колко много всъщност е липсвало в моя кадър!”

“Ужасът, че не присъствам...Никъде не съм изброена.Задрасквайки ме, ми отнемат и моя живот.Страх, който изритва.Все още има някаква надежда, докато вратата не се е захлопнала.Да съм в този, Нашия свят, не в моя - вън при чакалите и завистта на малките хора.Страхът на реброто в повече.”

“- Колко съм щастлив и спокоен тук. Прекрасно е да живеем в този ритъм - споделя Пам - в града печелившият модел, който ми налагат, ме отвращава с агресията и амбицията си, а простотията по улиците ми влиза дори без да я виждам.”

“Не те измести никой - Елисавета БагрянаНе те измести никой в тази къща.И стола ти е празен в моя кът,и в книгата ми никой не обръщалиста - недоизчетен този път.Не гледа в лятна вечер никой с мене,на прага седнал, звездния екран,и никой не поема удивенобукета, рано сутринта набран.Когато зъзна, никой не намятас любов на плещите ми топъл шал -и в жега, с витошка вода налята,не ми е нежно чашата подал.Минава пак година след годинаи сменя се сезон подир сезон.Връхлита буря, свлича се лавина,от сняг или от плод се скършва клон...И видимо в дома тук няма нещоза тебе да напомня всеки миг -ни някакви любими твои вещи,ни в рамка на стената твоя лик.Ти с въздуха край мене ме обгръщаш,в кръвта ми влязъл, твоя пулс тупти -не те измести никой в тази къща,в която всъщност и не влезе ти.”

“Не можеше да си прости, че е пропуснал порастването му. Не можеше да си представи, че го е пропуснал. Никога не беше разбирал хора, които нямат време за децата си. А ето, че синът му вече ходеше на училище... и колко мисли в главата му бяха породени от баща му? Може би всичките, може би нито една. Редник дори не знаеше какво мисли синът му, а е толкова лесно да прочетеш мислите им.Как се беше получило така? Къде беше отишло това време, кога беше изтекло? А винаги беше учил дъщеря си, че животът е много по-дълъг, отколкото разправят: "Всички ти повтарят, че животът е кратък. Не е така. Има време за всичко. Колко мързеливи слънчеви следобеди имаш? Безброй. Колко пъти съм се катерил по дърветата като малък. Колко пропилени часове с приятели над чаши бира или кафе, колко часове игри на карти или - при теб - компютърни игри. Хиляди. Колко време, прекарано в четене, в гледане на телевизия. Години. Обикаляш света, работиш. Аз дори имах време да се науча да свиря на китара в един влак, пътуващ през степите на средна Азия. Беше много дълго пътуване.Така че не бързай. Прави нещата в най-добрият момент, а не при първа възможност. Хората в Лос Анджелис живееха все едно няма утре. Те сграбчваха първия предоставил се шанс и го изстискваха до дупка. Така можеш да стигнеш много далече за много кратко време. А това може да е много опасно, ако е в грешна посока.Затова не бързай. Имаш време. Първо се увери, че посоката е правилна."Тя, разбира се, не го слушаше. Живееше все едно няма утре. При нея се беше провалил.”

“СрещаМене ми е странно - ето те пред мен,мене ми е жадно - гледам те пленен,мене ми е страшно - дишаш ти за мен, -мене ми е тъмно, тъмно в ясен ден.Викнал бих от болка - времето лети,викнал бих от ужас - ще отминеш ти:сън в съня е сбъднат - миг след миг лети,няма да се върнат сбъднати мечти.”