“Слънцето потъваше бързо зад далечните планини като жълтица в кесия на скъперник.”

“Книгата е приказна лампа, която дарява на човека светлина в най-далечните и тъмни пътища на живота.”

“Започнах да изпитвам чувството, че на моменти сърцата ни се пристрастяват с особена сила към някои природни явления. Пламтящото небе, когато есен слънцето потъва зад оголените клони на дърветата, отеква в сърцата ни със самотния блясък на умираща красота. Затова поетът използва образа на залеза, за да запечата есента в своята поема. Залезът е същината на есента. Всеки сезон си има своите образи, отразяващи същността му, изразена посредством поетична чувствителност.”

“Защо те обичам толкова много, а ти толкова малко мене? Като човешка сълза във вълната, като обло камъче в планината. Като път до пропастта, като вулкан до огъня на номадите, Като църква до Бога. Обичам те толкова много, а ти толкова малко мене. Като затворник през лятото, аз съм твоят затворник през лятото. Като иконата на святото, ти си моята икона на святото. Там, където свършват зад ъгъла всички религии, започваш ти. Защо те обичам толкова много? Ти си черешовите небеса, взрив на нарциси, алабастров дъжд, канелен пясък, крясък на шарена птица, очите на бъдещо момче, препълнени с блясък и ухание . Светлината и стената, а между тях живите и останалите. Ти си нова надежда за вечно обичане, ти си прекрасното и необяснимо привличане между непознати ангели в залива на „Утре“. Аз съм обичта, обикновената, ти си величието на една малка мечта, ти си надолу по реката, надолу по реката. Зеленото петно в градината на Дявола, надолу по реката. Защо те обичам толкова много? Като книжна лодка, с написаното на нея стихотворение, отиващо към нетлението, като зрънце слънце към затъмнението. Като дъжд в реката, като длъжник пред олтара, като шепа пръст на земята, като жълта пчела в небесата, като кама в ръката на Господ и изгубен ключ сред нещата, без смисъл и толкова просто като малко момиче, като халка от верига. Не ти ли стига толкова много да те обичам, а ти мене толкова малко? Не ти ли стига да те обичам, като сън преди вечност и молба без колене. Толкова много да те обичам, а ти толкова малко мене?”

“А Слънцето, понеже наближавало пладне, стиснало едно дъждовно облаче в шепите си, измило си ръцете, после ги избърсало в друг облак, пухкав, като хавлиена кърпа ...”

“...сърцето понякога като прасе квичи, заковано в тясната кочина на гърдите...”