“Не натискай гнева навътре, защото ще потъне и ще подкопава, без да усещаш. Гледай го как извира. Гледай го с милост към себе си.”

“Опитвам се да го наблъскамс нови рокли и приятели,стари шапки и омраза,с очудване, със супи -слагамдуми, цели разговори,стиховете,кучето,и себе си.”

“Не чакам никого да се върне, да замине, да стои. Знам само, че се опитвам да стана и да вляза в себе си, обаче не мога. Там е толкова гадно, толкова е претъпкано, чуждо, студено. Там също ме мразят. Някакви са се настанили и само съдят, мерят ме, искат да ме подстрижат, купуват ми тесни обувки. Не искат да пиша. Крещят, разкарай я тази гадна форма, с нея нищо ново не можеш да кажеш, че съм луда, че нямам дори един пуловер - приятел топъл, и че съм си виновна, че никога няма да се появи добрият човек, че всъщност аз не го искам, никога няма да се обикна, че обожавам да ме наказват, да ме удрят, да ме унижават. И си го заслужавам още от малка. Винаги го усещат и все се намира някой да ме измъчва...И заставам на мястото за изтезания.”

“Стани и влез в живота си - така си казвам. Нищо, че те боли корем. Че си се разляла в това легло. Не можеш да го прекараш легнала, да се преструваш, че си в него, да се оплакваш, а той, за живота ти става дума, да се изсулва полека. Няма да те спасят никакви книги.”

“- Колко съм щастлив и спокоен тук. Прекрасно е да живеем в този ритъм - споделя Пам - в града печелившият модел, който ми налагат, ме отвращава с агресията и амбицията си, а простотията по улиците ми влиза дори без да я виждам.”

“ЩЕ имаме ли своя къща?Когато ще сме вече спомен,част от дъжда, под който се любехме,песъчинки отмити в езерото?Ще имаме ли своя къща?В която ще тичат децата ни,създадени на раздяла -плът и бъдеще на сенките ни?”

“Моля се - само да не се разцивриш сега. Небето се е продънило. Така ми се плаче. Да си поплача сладко, да ми се стопли душата. Не си позволявам. Избягвам локвите.”