“Силвия - обаждам се от хладилника, на полуетажа, да! Ела да ме отвориш!", "Кой е?", "Васото, бе!", "Кой Васото?", "Онзи, който дойде с хладилника и си тръгна с него!”

“Онзи живот, в който съмвам с кафе и компютърили мръквам с два пръста водка без флирт, не е моят.Той е сънят, в който само за кратко се лутам.Само за кратко - додето ме сепне прибоят.Затова, като мислиш за мен, си представяй чайка - спи в камънака солен, в синевата живееи сама си е път, и гнездо, и яйце и майка,а когато пищи се заслушай - всъщност пее.Като мислиш за мен ... По-добре не мисли горчиво.Слез на някоя схлупена гара и поръчай кафе със сметана,почерпи цигането - така безпричинно щастливо ...Аз не зная кой влак да изпусна и кой да хвана.”

“- Бе не съм търсил благодарност, аз им помагах. Ама един еднъж ме удари със същата ръка, дето му оздравих, е, там, до дерено му бе къщата, вий не го повните. Очите ми се надуха каквото баире, ама си замълчах и зех само да го подминавам каквото въздух. И след двайсет години, той се усети и доде да се опрощаваме.- Ти опрости ли му?- Че как няма да му опростям, щом се е усетил!- Повечето сега не опрощават.- Само който нема душа, не може да опрости, щом види, че чилякът иска да се поправи. На всички съм опростявал, както и на мене са опростявали, когат съм сбърквал. По това се познава справедливостът, ние не сме по-големи от нея.- И какво стана сетне?- Нищо. Щом тръгна чилякът за небето, отидох да го изпроводя. Сега и аз чакам да си ида. Видиш ли го, е, там, в сребърното си ще ме пусне каквото перце. И там е пълно с роднини, има кой да ме сряща, не бой се.”

“Ако онзи, който слуша това, е истински приятел на мъдростта, ако е вътрешно сроден с нея и ако е призван като въодушевен от Бога да се занимава с нея, и вярва да е получил вест за някакъв път, който води към някаква чудна страна, за да постигне която, той трябва от сега нататък да напрегне всички сили: по-скоро той ще се откаже от живота, отколкото от тази цел.”

“Понякога се пробуждах посред нощ, с пресъхнала уста, и преди още да изплувам от съня, нещо ми пошушваше да заспя пак, да се гмурна обратно в топлината, в безсъзнателността като в единствено затишие. Но вече си казвах: „Просто съм жадна, достатъчно е да се изправя, да ида до умивалника, да пия вода и пак да заспя”. Ала щом станех, щом видех в огледалото собствения си образ, смътно осветен от уличната лампа, щом хладката вода започнеше да се стича в гърлото ми, тогава отчаянието ме завладяваше и с истинско усещане за физическа болка си лягах отново, зъзнейки. Просвах се по корем, обхванала глава в ръце, и притисках тяло о кревата, сякаш любовта ми към Люк бе горещо и смъртоносно животинче, което в бунта си бих могла да премажа между кожата си и чаршафите. И битката се разразяваше. Паметта, въображението се превръщаха в жестоки врагове. Лицето на Люк, Кан, какво е било и какво би могло да бъде. И неспир отпорът на тялото ми, което бе сънено, на разума ми, който бе отвратен. Вирвах глава, съставях уравнения:”Аз съм аз, Доминик. Обичам Люк, който не ме обича. Несподелена любов, задължителна мъка. Точка.”

“… Бе то, т‘ва , дето гонят небесната сила, е лошо, ама правичката ако си приказваме, да ме турят и мене в енакава машина, де тоя късмет, де! Че тогава нема да ми трябва ни гроб, ни нищо. Да се дигна и да се разгледам от небето, ей, голяма работа ще да е!Долу дерето ще си тече и наобратно няма да се върне, пък машината ще се върне тука. Ще кацна на нивата и ще ме наобиколят дечурлигата. Армаган ще им донеса, по една звездица армаган. А на дъртата ми баба една бучица от слънцето ще откъртя, да се накичи с нея, та да оздравее и никогаж да не умира!”