“Нищо не ни е по-безразлично от пръстта. Купуваме си някакви дрънкулки, някакви ненужни украшения. Пазим ги под ключ и плачем до истерия, ако ги изгубим. А не ценим пръстта, майката на земния живот.”

“Не различава лошото от доброто. Взрял се е в земята с невиждащи очи и е навел завинаги глава. Стигнал е до края на света и е надникнал в пустотата. Приел е, че не съществува.”

“Успееш ли да изречеш няколко искрени и верни думи, оня, който те е почувствал близък, ще те търси. Това е много важно - ние губим често целия си живот в напразно дирене на сродните духом; по този начин не един човек е стигал до необосновано отчаяние.”

“...нищо не е по-безпомощно тъпо и по-съобразително от любовта, ... нищо не замъглява и прояснява разума ни с по-голяма сила от нея спрямо това, дали мислите ни съвпадат, или противоречат на поривите й.”

“...посочва целта: народ-тълпа, който дъвче, слуша, изпълнява. А днес - народ, който не се интересува от свободата и от истината, от миналите престъпления, червената мафия, екологичния геноцид и е готов да сдъвче старата омраза към интелигентните и кадърните заедно с хляба; готов е унизително да иска повече пари за несвършен труд и да се задоволява с малката социалистическа надбавка. А в душата - празнота и скука.”

“— Седни… Седни тук, до мене. — Той седна, а ръката му остана в двете й ръце. Тя гледаше някъде край него и продължи: — Никога нема да бъда като… като къпина в нозете ти. Какъв мъж ще бъдеш ти, ако не си свободен! А ти в нищо не си длъжен към мене, можеш и съвсем да ме изоставиш, аз… те оставих без рожба.Главата й падна като отсечена на гърдите й. Лазар я прегърна поривисто през приведените й рамена, притисна я към себе си, а тя криеше лице, за да не види той сълзите й. Той търсеше тъкмо лицето й, очите, устните й, притискаше жадно, пламенно своите устни навред, дето се мернеше гола частица от кожата й — по крайчеца на едното й ухо, по другото, по врата, по едвам показалата се буза, после по косите й, най-сетне и по цялото й лице — мокро от сълзи, — по влажните затворени клепачи:— Що говориш ти… Що говориш! Да те оставя… тебе! Ами как ще живея аз без тебе! Не искам деца, не искам деца! И ако ми заговориш още еднаж за това, ще те натупам… така ще те натупам, че ще събереш махалата…Едва сега отвори тя очи и го погледна. Отвори се, озари се цялата й хубост — жива, топла, зряла. Отдавна не беше заиграла такава руменина по бледите й бузи, под чистата матова кожа. Той се загледа в лицето й задъхан, в очите й, плувнали в сълзи, и каза: — Мене ми стига и тоя поглед, тия очи… Какви греховни думи говориш ти, Ния! Още ли не знайш колко те любя!… И друго нещо искам да ти кажа. Аз нели виждам как живеят людете… жената гледа се в гнездото да те задържи, до себе си, а ти си като крило на рамото ми.Той не й каза нищо повече, не и загатна нищо повече тая нощ за тайната, която пазеше в сърцето си. Два дни преди това той бе образувал първия таен комитет в Преспа.”

“- Децата ни гледат през цялото време... те те виждат какъв си наистина. Ти мислиш как ще им четеш приказки, каква музика ще им пускаш... Как ще им се посветиш. Ама не става така. В крайна сметка нямаш време за никакво специално отношение. Те са си като част от живота ти, като всичко останало. И с тях ти си си какъвто си си. Те са свидетели на твоята истинска същност, а не Господ. Те те гледат непрекъснато, а не Господ. Те те изкушават, те те предизвикват да се ядосаш и да станеш лош... и да ги удариш. Ако се поддадеш и ги удариш? Ако съгрешиш? И ги превърнеш в лоши деца... и си продължил злото в живота... на още едно поколение. Те са ти Божието наказание и Божието опрощение. Ако си добър и забравиш себе си и своя яд, и не ги удариш... ако се отдадеш безкористно на децата си, те са твоето опрощение в тоя живот. Не Бог. Те са твоят Бог.”