“Беше една сутрин с ниски каменни облаци, хладна, все едно някой беше отворил една скоба и беше сложил парче есен в лятото ...”

“Постепенно умът му стана също толкова фрагментарен, колкото поемите на Сафо, които така и не успя да възстанови, и накрая една сутрин погледна лицето на жената, която беше обичал повече от всичко, и не я позна. В този миг преживя трети удар; кръвта нахлу в мозъка му за последен път, отмивайки и последните фрагменти от неговата личност.”

“ Вярно беше. Една жена наистина можеше да е достатъчно небрежна, за да загуби цял мъж.”

“Образът на Павел ставаше изведнъж ярък. Любовта й към него беше покрита само привидно с пепелта на забрава и безразличие. Той беше оставил в тялото и душата й незаличима следа. И тогава тя почваше отново да копнее за него.”

“И само някой много, много тъженще помълчи за мен. С една китара...”

“Тя разбираше света, който я уморяваше с паденията си,но гледаше на него хладно и безразлично. Не беше нито щастлива, нито нещастна. И много често тя съзнаваше, с тихата насмешка на философ,че беше само сива, никому непотребна вещ.”