“Настане вечер — месец изгрее,звезди обсипят сводът небесен;гора зашуми, вятър повее, —Балканът пее хайдушка песен!”

“МОЯТА МОЛИТВА"Благословен бог наш..."О, мой боже, правий боже!Не ти, що си в небесата,а ти, що си в мене, боже -мен в сърцето и в душата...Не ти, комуто се кланяткалугери и поповеи комуто свещи палятправославните скотове;не ти, който си направилот кал мъжът и жената,а човекът си оставилроб да бъде на земята;не ти, който си помазалцаре, папи, патриарси,а в неволя си зарязалмойте братя сиромаси;не ти, който учиш робътда търпи и да се молии храниш го дор до гробътсамо със надежди голи;не ти, боже на лъжците,на безчестните тирани,не ти, идол на глупците,на човешките душмани!А ти, боже, на разумът,защитниче на робите,на когото щат празнуватденят скоро народите!Вдъхни секиму, о, боже!любов жива за свобода -да се бори кой как можес душманите на народа.Подкрепи и мен ръката,та кога въстане робът,в редовете на борбатада си найда и аз гробът!Не оставяй да изстинебуйно сърце на чужбина,и гласът ми да преминетихо като през пустиня!...”

“Вярвам в единната обща сила на человеческий род на земното кълбо, за да твори добро.”

“Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”

“Да! Патриоти сме ние, дордето сме пиени, народни сме, дордето робът има още с какво да ни храни! У нас на тоя празник патриотите четат слова и речи, разказват за заслугите и деятелността на светите мъже, предъвкват и кълчевят историческите и съвременните истини, играят народни игри, пеят „народни“ песни, пият, ядат и се веселят; а в това също време пред тежките и безчовечните страдания на народът дигат тостове за здравието на тирана, за дългоденствието на робството и за щастието на глупците. На тоя свещен и тържествен за нас празник вие ще да чуете, че патриотите реват: „Да живее робът! Да живее нашият милостив тиранин! Да живеят нашите калимавки! Да живеят пиевиците на народът! Да живее нашата всеобща подлост!”

“Кажи ми, сестро де – Караджата?Де е и мойта вярна дружина?Кажи ми, пък ми вземи душата, –аз искам, сестро, тук да загина!”

“На майка миМамо.И аз ще се завърна, както винаги.И както винаги, най-неочакванопрозореца ти ще изпълня в тъмното -не ставай изненадано от стола си.Не падай във ръцете ми -погледай меи позволи ми да сваля палтото си.Да насека дърва и във нозете тида коленича - да запаля печката.Над куфара ми се склони усмихнато.Над дрехите ми, книгите ми, мислите.И докосни ги, моля те, накарай меотново да обикна тежината им.Не се страхувай - пристъпи в душата ми,прозорците й избърши, пред някогогостоприемно разтвори вратите й -върни на огледалото й блясъка.И изпълни и счупените съдовесъс сребърната влага на очите си,за да живея - за да нося винагивъв мислите си твоето присъствие. Мамо,не остарявай, моля те, и никогане вярвай през деня на огледалото.В очите ми се гледай непрекъснато,Съпротивлявай се срещу тъгата си.За здравето си се бори отчаяно.И защищавай, моля те, душата сиот бръчките, от пясъка на времето.Не казвай, че е суета - понякогаси освожавай със червило устните...И не умирай - заповядвам ти! -до края.До края съществувай във живота ми!Явявай се в най-страшните ми сънищасъс бялата си рокля -съзерцаваа меот погледите на жените - тихите...Да се обърна стреснато след някояи да те видя във дъжда -в прозорците,в балконите, в дърветата и в себе си.Мамо. Не ме изоставай,мамо.”