“Колко си хубава! На М.К.Колко си хубава!Господи,колко си хубава!Колко са хубави ръцете ти.И нозете ти колко са хубави.И очите ти колко са хубави.И косите ти колко са хубавиНе се измъчвай повече - обичай ме!Не се щади - обичай ме!Обичай месъс истинската сила на ръцете си,нозете си, очите си - със цялотоизящество на техните движения.Повярвай ми завинаги - и никогати няма да си глупава - обичай ме!И да си зла - обичай ме!Обичай ме!По улиците, след това по стълбите,особено по стълбите си хубава.Със дрехи и без дрехи, непрекъснатоси хубава... Най-хубава си в стаята.Във тъмното, когато си със гребена.И гребенът потъва във косите ти.Косите ти са пълни с електричество -докосна ли ги, ще засветя в тъмното.Наистина си хубава - повярвай ми.И се старай до края да си хубава.Не толкова за мене, а за себе си,дърветата, прозорците и хората.Не разрушавай бързо красотата сис ревниви подозрения - прощавай мивнезапните пропадания някъде -не прекалявай, моля те, с цигарите.Не ме изгубвай никога - откривай ме,изпълвай ме с детинско изумление.Отново да се уверя в ръцете ти,в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!Как искам да те задържа завинаги.Да те обичам винаги -завинаги.И колко ми е невъзможно... Колко сити пясъчна... И моля те, не казвай ми,че искаш да ме задържиш завинаги,да ме обичаш винаги,завинаги.Колко си хубава!Господи,колко си хубава!Колко са хубави ръцете ти.И нозете ти колко са хубави.И очите ти колко са хубави.И косите ти колко са хубави.Колко си хубава!Господи,колко си истинска.”

“О, колко си хубава, дъще царствена,колко си хубава!Колко хубави са нозете тив златни сандали!И заоблените ти бедра са толкова хубави - като изваяни от изкусен майстор,а нощта между бедрата тиухае на кринове.Тялото ти е стройно като финикова палма,гърддите ти са се полюшват като гроздове.И шията ти е хубавапод наниза от перли, устата ти е като разрязан нар,дъхът ти е с аромат на ябълка,косите ти искрят като пурпур,под къдрите очите ти ме гледатнежно като гълъби....Рекох си: що не се кача на палмата,да разкърша клоните и ,да вкуся от гроздовете,да изпия виното упойващо на нараи да потъна в нощта между бедрата ти,ухаеща на кринове.....Изглежа Ирина му е отвърнала като Суламит:Ела, възлюбений мой,да излезем в полето,да осъмнем в лозята,там под уханието на магнолиятавърху ложето от зелени листаще ти дам любовта си:гроздовете, нара, ябълките,всичките си цветя и плодове,и нощта между бедрата си,ухаеща на кринове - всичко за тебе съм скрила,ела възлюбений мой....”

“На майка миМамо.И аз ще се завърна, както винаги.И както винаги, най-неочакванопрозореца ти ще изпълня в тъмното -не ставай изненадано от стола си.Не падай във ръцете ми -погледай меи позволи ми да сваля палтото си.Да насека дърва и във нозете тида коленича - да запаля печката.Над куфара ми се склони усмихнато.Над дрехите ми, книгите ми, мислите.И докосни ги, моля те, накарай меотново да обикна тежината им.Не се страхувай - пристъпи в душата ми,прозорците й избърши, пред някогогостоприемно разтвори вратите й -върни на огледалото й блясъка.И изпълни и счупените съдовесъс сребърната влага на очите си,за да живея - за да нося винагивъв мислите си твоето присъствие. Мамо,не остарявай, моля те, и никогане вярвай през деня на огледалото.В очите ми се гледай непрекъснато,Съпротивлявай се срещу тъгата си.За здравето си се бори отчаяно.И защищавай, моля те, душата сиот бръчките, от пясъка на времето.Не казвай, че е суета - понякогаси освожавай със червило устните...И не умирай - заповядвам ти! -до края.До края съществувай във живота ми!Явявай се в най-страшните ми сънищасъс бялата си рокля -съзерцаваа меот погледите на жените - тихите...Да се обърна стреснато след някояи да те видя във дъжда -в прозорците,в балконите, в дърветата и в себе си.Мамо. Не ме изоставай,мамо.”

“- Децата ни гледат през цялото време... те те виждат какъв си наистина. Ти мислиш как ще им четеш приказки, каква музика ще им пускаш... Как ще им се посветиш. Ама не става така. В крайна сметка нямаш време за никакво специално отношение. Те са си като част от живота ти, като всичко останало. И с тях ти си си какъвто си си. Те са свидетели на твоята истинска същност, а не Господ. Те те гледат непрекъснато, а не Господ. Те те изкушават, те те предизвикват да се ядосаш и да станеш лош... и да ги удариш. Ако се поддадеш и ги удариш? Ако съгрешиш? И ги превърнеш в лоши деца... и си продължил злото в живота... на още едно поколение. Те са ти Божието наказание и Божието опрощение. Ако си добър и забравиш себе си и своя яд, и не ги удариш... ако се отдадеш безкористно на децата си, те са твоето опрощение в тоя живот. Не Бог. Те са твоят Бог.”

“В какъв грозен свят сме пратили това дете.Цял живот ли ще отговаря на глупави въпроси?Що за простотия е това: Колко обичаш някого?Колко! Колко! Колко! Колко! Мозъците ни до такава степен са промити от метри, секунди, килограми, литри, щото почваме да си мислим, че и любовта можем да измерим.Затова и децата ни вдигат ръце от нас. Защото постоянно ги изправяме до стената и ги разстрелваме с тъпите си въпроси : Горе ръцете! Как се казваш? Кого обичаш? Колко? из "Зимна ябълка”

“Обича мен! И колко скъп ставам сам на себе си, как се сам - на тебе мога да го кажа, ти имаш чувство за подобни неща, - как се сам обожавам, откак тя ме обича!”

“На кучето не му трябват лъскави коли, големи къщи и дизайнерски дрехи. Една пръчка му е напълно достатъчна. Кучето не се интересува дали си богат или беден, умен или тъп. Ако му дадеш сърцето си, и то ще ти даде своето. За колко хора можеш да кажеш същото? Колко хора могат да те накарат да се чувстваш уникален, чист и специален? Колко хора могат да те накарат да се чувстваш невероятен?”