“В какъв грозен свят сме пратили това дете.Цял живот ли ще отговаря на глупави въпроси?Що за простотия е това: Колко обичаш някого?Колко! Колко! Колко! Колко! Мозъците ни до такава степен са промити от метри, секунди, килограми, литри, щото почваме да си мислим, че и любовта можем да измерим.Затова и децата ни вдигат ръце от нас. Защото постоянно ги изправяме до стената и ги разстрелваме с тъпите си въпроси : Горе ръцете! Как се казваш? Кого обичаш? Колко? из "Зимна ябълка”

“Колко си хубава! На М.К.Колко си хубава!Господи,колко си хубава!Колко са хубави ръцете ти.И нозете ти колко са хубави.И очите ти колко са хубави.И косите ти колко са хубавиНе се измъчвай повече - обичай ме!Не се щади - обичай ме!Обичай месъс истинската сила на ръцете си,нозете си, очите си - със цялотоизящество на техните движения.Повярвай ми завинаги - и никогати няма да си глупава - обичай ме!И да си зла - обичай ме!Обичай ме!По улиците, след това по стълбите,особено по стълбите си хубава.Със дрехи и без дрехи, непрекъснатоси хубава... Най-хубава си в стаята.Във тъмното, когато си със гребена.И гребенът потъва във косите ти.Косите ти са пълни с електричество -докосна ли ги, ще засветя в тъмното.Наистина си хубава - повярвай ми.И се старай до края да си хубава.Не толкова за мене, а за себе си,дърветата, прозорците и хората.Не разрушавай бързо красотата сис ревниви подозрения - прощавай мивнезапните пропадания някъде -не прекалявай, моля те, с цигарите.Не ме изгубвай никога - откривай ме,изпълвай ме с детинско изумление.Отново да се уверя в ръцете ти,в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!Как искам да те задържа завинаги.Да те обичам винаги -завинаги.И колко ми е невъзможно... Колко сити пясъчна... И моля те, не казвай ми,че искаш да ме задържиш завинаги,да ме обичаш винаги,завинаги.Колко си хубава!Господи,колко си хубава!Колко са хубави ръцете ти.И нозете ти колко са хубави.И очите ти колко са хубави.И косите ти колко са хубави.Колко си хубава!Господи,колко си истинска.”

“...и най-внушителните съоражения в основата си израстват от пясък. Именно той е канавата, от която се появява един от най-внушителните символи на цивилизацията - пътят. Така както в един дворец не може да има само мрамор, така и пътят започва от прашинката. А не е ли така и с живота ни? Колко пясък трябва да изгребе търсачът на съкровища, за да достигне до една трошица злато?”

“Фактически да можеш да се съсредоточаваш, означава да си в състояние да останеш сам със себе си и именно това качество е съществено условие за изкуството да обичаш. Ако съм свързан по необходимост с друг човек, понеже не мога да стоя на краката си, той (или тя) могат да се нарекат мои благодетели, но взаимоотношението ни не е обич. Колкото и парадоксално да звучи, умението да бъдеш сам е предпоставка за изкуството да обичаш. Всеки, който се опита да остане сам със себе си, ще разбере колко трудна е такава задача.”

“О, колко си хубава, дъще царствена,колко си хубава!Колко хубави са нозете тив златни сандали!И заоблените ти бедра са толкова хубави - като изваяни от изкусен майстор,а нощта между бедрата тиухае на кринове.Тялото ти е стройно като финикова палма,гърддите ти са се полюшват като гроздове.И шията ти е хубавапод наниза от перли, устата ти е като разрязан нар,дъхът ти е с аромат на ябълка,косите ти искрят като пурпур,под къдрите очите ти ме гледатнежно като гълъби....Рекох си: що не се кача на палмата,да разкърша клоните и ,да вкуся от гроздовете,да изпия виното упойващо на нараи да потъна в нощта между бедрата ти,ухаеща на кринове.....Изглежа Ирина му е отвърнала като Суламит:Ела, възлюбений мой,да излезем в полето,да осъмнем в лозята,там под уханието на магнолиятавърху ложето от зелени листаще ти дам любовта си:гроздовете, нара, ябълките,всичките си цветя и плодове,и нощта между бедрата си,ухаеща на кринове - всичко за тебе съм скрила,ела възлюбений мой....”

“- Що бе , тате, се инатиш и седиш самичък, на, докъде си я докарал, с вятъра да си приказваш.- Че що да не приказвам, за стари работи си приказвам с него, то ги знае.- Ще те хване – викат – самотията.- Каква самотия? Е, колко живина има наоколо, и ветрището, и градината, и слънцето, не видите ли?- Махни ги тия работи, хора трябва да има покрай тебе!- Че мене ми е пълна с народ и къщаса, и душаса.- Какъв народ, да не си се пощурил?- Майка се обажда от долапете, тате слиза от таваня, бабичката ми шумоли от кюмбето и небето грее през джамът… Пък в тей стени ми е останала младостът, ей, и силата ми е останала в тях! Мене толкова гласове ме спохождат и ми огряват душата, глухи ли сте, или съм ви родил без акъл!И една машинка донели от тяхната машинария.- Котлон е – викат – това, да си вариш по-бърже кафето.- Че аз не бързам, аз си вървям с времето, пречи ли някому?- Не пречи, ама това е за удобно.И една жица забодоха на таваня, та хватиха тока да ми светел.- Нища! Тей работи са за вас, мене и без тях ми се не губи удобното, тъй съм научен от дете, пък чиляк си носи детето в него си, ако ще да е на сто и повече години.”