“Обичам да пътувам с влак. Прилича на пътуващо село: пътниците разговарят, спорят, похапват, слушат музика, решават судоку, бистрят политиката, сближават се или пътуват в пълно мълчание ... Единствено когато някой недоспал пътник задреме, става неловко. Това е най-интимният момент, ако може така да се каже - за съжаление, няма как да бъде избегнат. При всяко пътуване, във всеки влак неизменна е гледката на човек, който отпуснал глава на гърдите си или обтегнал я назад на облегалката, героично се бори с представата за самия себе си, заспал на публично място. А тя, най-меко казано, е смущаващо откровена: отворена уста, слюнка в едното ъгълче, оголени зъби ... бори се човекът, стряска се в полудрямката, опитва да се разсъни ... но няма спасение. И се предава, и оставя на показ своята безпомощност, потънал в прегръдките на Хипнос.”

“- Ах, месер, та това е и моето най-горещо желание! Но баща ми настоява да остана тук, за да поема делата на търговията, и заплашва, че ако пак се върна в Париж, няма да ми даде и пукната пара. А какъв е смисълът да си в Париж, ако трябва да работиш и да се издържаш, месер?!- Смисъл няма - рекох, - но ти не вярвай на баша си. Баща ти е, няма да те изостави.”

“Сливнишката победа няма да принадлежи на тези, разните там Мартиновци, които са си оставили костите по чукарите — спокойно и наставнически отговори синът. — На тях най-много да им дигнат един паметник на незнайния воин. — Той разпери ръце с комично съжаление: — Така е устроен светът… Не, тате. Победата ще принадлежи на онзи, който най-шумно се е тупал в гърдите, който най-много се е показвал патриот.”

“Можем да живеем на автопилот. Но не си струва. На автопилот не се побеждава в състезанието. На автопилот най-много да оцелееш, изхвърлен отстрани на пистата, със замаяна глава върху тревата. Каската може да е помогнала, но не знаеш къде си, защото не си се научил навреме да определяш къде си във всеки един момент...”

“Беше времето на небесната война."...Нейният баща и беше разправял за ръцете. И за кучешките лапи. Винаги, когато оставаше насаме с някое куче, той се навеждаше и помирисваше кожата на стъпалата му. "Тази миризма - обичаше да казва, сякаш описваше аромата на глътка бренди - е най-великата на света! Букет! Полъх от грандиозни пътешествия." Тя се преструваше на погнусена, но кучешката лапа си оставаше едно чудо - никога не лъхаше на мръсотия. "Като катедрала! - бе възкликнал баща й. - Може би лъх от тази или онази градина, от зелена поляна или от цикламена леха - досущ смес-концентрат от всички обходени през дена пътеки."...Спалните бяха притихнали като тъмни джобове на златен костюм."...На зазоряване, когато се промъкваше вкъщи, тя го намираше заспал в креслото на баща й, изтощен от професионални и лични грабежи. Тя мислешеза Караваджо. Има такива хора, просто трябва да се вкопчиш в тях, да се впиеш в плътта им, за да не полудееш в тяхната компания."...В Канада пианото не може без вода. Отваря се капакът и се оставя чша вода. След месец чашата е празна."...В пустинята водата е обичана като жена - изтичащ между пръстите лазур, чийто капки галят гърлото като звуци от любимо име. Поглъщаш нечие отсъствие. На жена. В Кайро. Бели, протяжни извивки на надигащо се от леглото тяло - тя се надвесва през прозореца и дъждът попива в голата й плът."...Тя го мразеше, когато говореше така. Тогава погледът й ставаше любезен, а вътрешно изпитваше желание да го зашлеви. Винаги бе искала да го зашлеви и осъзнаваше сексуалността на този акт."...Красивите песни на вярата пронизват въздуха като стрели, минаретата разговарят, сякаш разнасят слуха за любовниците, които вървят в студения утринен въздух, наситен с миризмата на дървени въглища и хашиш. Грешници в свещен град."...От този миг нататък, бе му пошушнала тя преди, или ще намерим душите си, или ще ги изгубим."...Как се случи това? Да се влюбя и да се разчленя.Бях в ръцете й. Бях дръпнал ръкава на ризата до рамото, за да ивдя белега от ваксина. Обичам го, казах. Този блед ореол на нейната ръка. Виждам как спринцовката чертае драскотина. Пробив - и срумът прониква. Това се е случилоотдавна, когато е била на девет години, в салона за физкултура.”

“Аз си падам по влаковете и жп гарите. Там хората може да се псуват, да се целуват, може да се срещат и разделят, но винаги е от сърце. На мен люшкането на купето по време на път ми действа като ласка. Все едно съм се сгушил в някаква длан на добряк и се разполагам от двете страни на реалността. Отсам е дрямката, а оттатък бягащи дървета и къщурки, които пресичат теб и живота ти. Чудиш се в унес - пред прага на сладък спомен ли си или вече живееш в случката, която ти предстои...”