“Моля се - само да не се разцивриш сега. Небето се е продънило. Така ми се плаче. Да си поплача сладко, да ми се стопли душата. Не си позволявам. Избягвам локвите.”

“Не чакам никого да се върне, да замине, да стои. Знам само, че се опитвам да стана и да вляза в себе си, обаче не мога. Там е толкова гадно, толкова е претъпкано, чуждо, студено. Там също ме мразят. Някакви са се настанили и само съдят, мерят ме, искат да ме подстрижат, купуват ми тесни обувки. Не искат да пиша. Крещят, разкарай я тази гадна форма, с нея нищо ново не можеш да кажеш, че съм луда, че нямам дори един пуловер - приятел топъл, и че съм си виновна, че никога няма да се появи добрият човек, че всъщност аз не го искам, никога няма да се обикна, че обожавам да ме наказват, да ме удрят, да ме унижават. И си го заслужавам още от малка. Винаги го усещат и все се намира някой да ме измъчва...И заставам на мястото за изтезания.”

“Стани и влез в живота си - така си казвам. Нищо, че те боли корем. Че си се разляла в това легло. Не можеш да го прекараш легнала, да се преструваш, че си в него, да се оплакваш, а той, за живота ти става дума, да се изсулва полека. Няма да те спасят никакви книги.”

“Не, нееееееееееееееееееееееее мога повече.Някой ме хули от страх да не би виновната да си ти, ме хулиш на свой ред. Нямаш ли тази мембрана, наречена обич, отчаяна обич, която вярва. Ми вярва... Ти какво от това, от всичко това си направила, си постигнала?”

“Струва ми се съвсем погрешно да се противопоставя красотата на истината.Те може да се различават, но не си противоречат.”

“Опитвам се да го наблъскамс нови рокли и приятели,стари шапки и омраза,с очудване, със супи -слагамдуми, цели разговори,стиховете,кучето,и себе си.”

“Ох, рисуват ми се светли, неприковани към нищо картини!”