“Не можеше да си прости, че е пропуснал порастването му. Не можеше да си представи, че го е пропуснал. Никога не беше разбирал хора, които нямат време за децата си. А ето, че синът му вече ходеше на училище... и колко мисли в главата му бяха породени от баща му? Може би всичките, може би нито една. Редник дори не знаеше какво мисли синът му, а е толкова лесно да прочетеш мислите им.Как се беше получило така? Къде беше отишло това време, кога беше изтекло? А винаги беше учил дъщеря си, че животът е много по-дълъг, отколкото разправят: "Всички ти повтарят, че животът е кратък. Не е така. Има време за всичко. Колко мързеливи слънчеви следобеди имаш? Безброй. Колко пъти съм се катерил по дърветата като малък. Колко пропилени часове с приятели над чаши бира или кафе, колко часове игри на карти или - при теб - компютърни игри. Хиляди. Колко време, прекарано в четене, в гледане на телевизия. Години. Обикаляш света, работиш. Аз дори имах време да се науча да свиря на китара в един влак, пътуващ през степите на средна Азия. Беше много дълго пътуване.Така че не бързай. Прави нещата в най-добрият момент, а не при първа възможност. Хората в Лос Анджелис живееха все едно няма утре. Те сграбчваха първия предоставил се шанс и го изстискваха до дупка. Така можеш да стигнеш много далече за много кратко време. А това може да е много опасно, ако е в грешна посока.Затова не бързай. Имаш време. Първо се увери, че посоката е правилна."Тя, разбира се, не го слушаше. Живееше все едно няма утре. При нея се беше провалил.”

“Аз лично селото, веднага трябва да си кажа, никога не съм го търпял, винаги ми се е струвало тъжно с несвършващите калища, с къщите, в които все няма никой, и с пътищата, които не водят доникъде. А като му се прибави и войната, направо не се издържа. Беше излязъл вятър, остър такъв, от двете страни на насипа, тополите смесваха вихрушките си от листа с тихия сух шум, който идваше към нас отсреща. Тези непознати войници не ни улучваха, но плътно ни обгръщаха със смърт, като с наметало. Не смеех да шавна...Има много начини да си осъден на смърт. Какво не бих дал в онзи момент, за да бъда в затвора вместо там - аз, кретенът! Заради това например, че когато беше съвсем лесно, предвидливо съм откраднал нещо, някъде, навреме. Как не се бях сетил! От затвора излизаш жив от войната - не.Останалото са празни приказки.Ако само още имах време, ама нямах! Нямаше вече нищо за крадене! Как щеше да ми е хубаво в едно миличко затворче, казвах си, през което не минават куршуми! Никога не минават! Знаех за едно точно такова, на слънце, на топло! Мечта на мечтите, а именно сенжерменското, така близо до гората, добре го знаех, едно време често минавах оттам. Как се променят людете! Тогава бях дете и ме беше страх от затвора. Защото още не познавах хората. Никога вече няма да вярвам на това, което говорят, на това което мислят. От хората и само от хората трябва да се бои човек, винаги.”

“„— Млъквай, моля те! — писна Франи. — Ей сега, ей сегичка. Не спираш да говориш за егото. Господи, самият Христос е нужен, за да реши кое е его и кое не е. Тази вселена е Божия, приятелче, а не твоя и той има последната дума по въпроса кое е его и кое не е. Ами твоят любим Епиктет? Или пък любимата ти Емили Дикинсън? Да не искаш твоята любима Емили всеки път, когато у нея напира вдъхновение да напише стих, да клекне и да почне да се моли, докато гадното егоистично вдъхновение й мине? Не, разбира се, изобщо не го искаш! Но пък ти се иска на твоя любим приятел професор Тъпър да му отнемат егото. Това е друго. И може би е така. Може би. Само че недей да пищиш за егото по принцип. По мое мнение, ако държиш да знаеш, половината гадости в света ги забъркват хора, които не проявяват истинското си его. Вземи например твоя професор Тъпър. Поне съдейки по твоите думи, главата си залагам, че това, което той използва, това, което ти мислиш за негово его, изобщо не е неговото его, ами е някаква много по-мръсна, непървична способност. Боже мой, достатъчно дълго си се мотала из разни училища, за да знаеш за какво става въпрос. Позачопли някой некадърен даскал, пък ако щеш и университетски преподавател, и поне в половината от случаите отдолу ще се покаже някой попаднал не на мястото си първокласен автомонтьор или каменоделец, да му се не види. Вземи например Льосаж — моя приятел, моя работодател, моето Украшение на Медисън авеню. Да не мислиш, че неговото его го е вкарало в телевизията? Как пък не! Той вече няма его, ако изобщо е имал някога. Разцепил го е на хобита. На мен са ми известни поне три негови хобита - и всичко до едно са свързани с огромната работилница в мазето му на стойност десет хиляди долара, тъпкана с машини, менгемета и Господ знае какво още. Никой от тия, които наистина влагат егото си, истинското си его, няма време за проклети хобита.”

“Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно досега.Чувствам се като онова момче, което е спечелило пакетче лакомства. То изяжда част от тях бързо и с удоволствие, а когато забелязва, че му остават малко, започва да ги поглъща бавно, да се радва на всяка хапка…Вече нямам време да понасям абсурдни личности, които, независимо от възрастта си, не са пораснали. Нямам време да се занимавам с посредствености.Ядосват ме индивиди, които се опитват да дискредитират по-кадърните, за да си присвоят техните места, да си припишат техните таланти и постижения.Ненавиждам да бъда свидетел на борбата за по-важно място…Презирам хората, които не спорят за съдържание, а за титли. Времето ми е прекалено ценно, за да се занимавам с титли.Искам есенцията, ядрото, същността, душата ми бърза. Няма много лакомства в пакета…Искам да живея до човечни хора, много човечни, преди всичко друго – човечни.Хора, които обичат да се смеят на грешките си.Които не се суетят около успехите си и не се самозабравят.Които не се смятат за избраници, за елит, превъзхождащ останалите. Преди наистина да са станали такива.Които не бягат от отговорностите си.Които защитават човешкото достойнство…Искам да се обградя с хора, които знаят как да докоснат сърцето на другите.Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари на живота, а са израснали с една мекота в душата. Които нещастието е направило по-мъдри…Целта ми е да стигна до края спокоен, в мир с любимите си същества и с моята съвест.Надявам се, че това един ден ще стане мечтата на всички ни, защото така, или иначе, ще стигнем до края…А защо да не бъде с радост и удовлетворение?” Марио де Андраде”

“Вярно беше това, което ми бе обяснил, че във "Форд" взимат когото и да е. Не лъжеше. Отначало имах съмнения, защото сиромасите лесно започват да си въобразяват. От един момент нататък при мизерията умът не прекарва цялото си време с тялото. Прекалено зле му е вътре. Нещото, което ви говори тогава, е почти само душата. Не може да ѝ се търси отговорност на душата”

“Когато бях малка, семейството ми отглеждаше пилета. Винаги, повсяко време имахме около дузина от тяхи ако се случеше някое да умре- отмъкнато от ястреб или лисица, или покосено от някаква неясна птича болест, - баща ми заменяше изгубеното. Отиваше с колата до близката птижеферма и се връщаше с ново пиле в чантата. Работата е там, че трябва да внимавате, когато внасяте ново пиле в кокошарника. Не може просто да го пуснете там с по- старите пилета, защото ще го помислят за натрапник. Вместо това трябва да пъхнете новата птица посред нощ, докато другите спят. Да я оставите на гредата до другите и да се измъкнете на пръсти. На сутринта, когато кокошките се събудят, няма да забележат новодошлата, а само ще си помислят: " Сигурно е била тук през цялото време, след като не съм я видяла да пристига." Решаващият аргумент е, че когато се събуди с другите, самата новодошла не знае, че е нова, а си казва: "Сигурно съм била тук през цялото време..”