“Да, той е от хората към, които човек не може да изпита съчувствие. Колко вярно. Съчувствието е прекрасно нещо. Човек изпитва съчувствие, като види смачкана гъсеница. Извисяващо изживяване. Човек може да му се отдаде и да го разпръсне около себе си - все едно, че си отпуска колана. Няма защо да си стяга корема, сърцето или духа, когато е обзет от съчувствие. Трябва само да погледне надолу. Толкова е лесно. Като гледате нагоре, ви заболява вратът. Съчувствието е най-голямата добродетел. То оправдава страданието. По света трябва да има страдание, иначе как можем да сме добродетелни и да изпитваме съчувствие?Изворът”

“Можеш да симулираш добродетел пред публика. Но не можеш да я симулираш пред себе си. Твоето его е най-строгият съдия. Те бягат от него. По-лесно е да дариш няколко хиляди за благотворителност и да решиш, че си благороден, отколкото да градиш себеуважение върху лични стандарти за лични постижения.”

“-Разбира се, Тухи ще ми каже, че не това има предвид под алтруизъм. Той има предвид, че не трябва да оставям хората сами да решават какво искат. Трябва да решавам аз. Трябва да го определям не според това какво ми харесва на мен или на тях, а каквото аз мисля, че трябва да им харесва на тях и да им го набивам в главите. Трябва да им се набива, след като доброволно са си избрали "Банър". В наше време по света има и такива алтруисти.”

“...например когато в съня си върви по пътека през преплетени зелени листа, въздухът е изпълнен с очакване, с необясним, върховен възторг, но когато се събуди, човек не може да разкаже нищо друго, освен, че е ходил по пътека през гората."Изворът”

“... Пак се връщам към въпроса за помненето. Моят отговор е, че сме длъжни да помним. Дори когато забравата изглежда здравословна, тя е в някакъв смисъл агресия. Помненето е приемане на миналото, колкото и да е трудно това. Не можем да изберем миналото си. Не можем и да се отървем от него: дори да го загърбим, дори да изличим останките му от своя свят, то няма да престане да е наше. И докато живеем все с него ще е. В наша власт обаче е да решим какво да бъде неговото продължение. Миналото може да присъства по различни начини в настоящето: като предопределение, като проклятие, като традиция, като носталгия, като отговорност. Избирайки последния начин, избираме да споделим отговорностите на предишните поколения. Това ще рече, да признаем, че сме част от същата общност и че се ангажираме да я продължим, без да повтаряме грешките на миналото.”

“Вчера срещнах случайно на улицата нашия добър приятел от кафене Малка България, бае Вездесъщов. От отдавна не бял го виждал и право да ви кажа, искрено се зарадвах, защото тоя бае Вездесъщов е един добър и приятен човек, весел и духовит. Въобще забележил съм, че приятните хора всякога са весели и малко или много духовити и задължително умни. За такъв човек не жали сърцето си — отдай му го всецяло. С такъв човек е удоволствие и насаме да поприказваш, а и в компания да седнеш да си пийнеш, и на лов да отидеш, и табла да поиграеш, и да позлодумничиш по адрес на някой несимпатичен приятел. Пък удоволствие е и тъй нищо да не правиш, а да седиш и само да го гледаш. Защото и физиономията на такива хора те подкупва. Може да не е хубав, може би дори да е грозен, но се пак от лицето му се излъчва нещо такова, как да го кажа, човек не може и да го знае какво е, флуид ли е, лъчеизпускание ли е някакво, радиоактивност ли е но във всеки случай нещо привлекателно, което предразполага и печели симпатии.”

“...светът не съществува за мене, аз не съм пъпа на Вселената и светът не се върти около мене.Но това ме научи и на едно друго нещо..че това просто, вълшебно нещо, което е животът, човек трябва колкото може по-често, по-умно и по-запълнено да изживее.Това е може би предназначението ни.Това, което сме взели, да дадем, да върнем...Това, което сме взели от хората, да го върнем на хората”