“Но как безумно бих те днес прегърналада можех пак при тебе там да бъда...”

“Някога можех да бъда във всичко,да бъда всичко.Сега,в бездарието на зрелите си години исках да събера всичко при себе си,като малка компенсация за онова,което изгубих".”

“Разбирай ме добре: сега не мога пред тебе на колени сам да падна, на тебе да предложа своя огън, а в моята душа да бъде хладно. Да те разплача - и да съм спокоен, да те въздигна - и да те погазя. Така жестоко искам да си моя. Дори от обич мога да те мразя.”

“Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам.Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят, че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръста на баща си, го пленява завинаги.Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко, само когато трябва да му помогне да стане.Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на”

“По едно време, в началото, аз те ревнувах и от съня ти. Питах се: къде ли отива, когато спи? Какво вижда? А ти се усмихваше, протягаше се, затова аз започнах да мразя хората, които сънуваш. Често те будех, за да ги пропъдиш. Но ти обичаше да сънуваш и се разяряваше, че те събуждам. Не можех да понасям невъзмутимата ти физиономия.”

“СенкиНа тъмна нощ часът. Аз гледам откроенидве тъмни сенки: там, зад бялата завеса,де лампата гори, в поле от светлина,две сенки на нощта. . . Сами една пред друга,сами една за друга в жажда и притома,там - сянката на мъж и сянка на жена.Мъчително глава се към глава навежда, -те няма да се чуят: искат и не могат.Те шепнат може би - от що се те боят!Напрегнато ръце се към ръце протягати пак се не докосват! Искат и не могат. . .И пак, един пред друг, един за друг стоят.Те шепнат може би, но може би и викат,но може би крещят; - те няма да се чуят,две сенки на нощта, през толкоз светлина. . .Те няма да се чуят, ни ще се досегнат,сами една за друга в жажда и притома,те - сянката на мъж и сянка на жена!”