“Ако не четете този текст, той не съществува. И това е първото чудо на четенето. Всяка книга, която стои затворена в библиотеката, е като онова спящо царство от приказката. Ако отвориш книгата и зачетеш малко, царството оживява. Има някаква магия, която се получава от срещата на поглед и буква. От тази целувка между окото и написаното чудото се случва. Първото, което искам ти кажа, лично и тихо, е, че имаш да събуждаш толкова много книги от съня им. Приеми го така, между нас казано, като малък подвиг. Ти си тази, която събужда книги. Ти си този, който събужда книги. А събуждащият книги събужда светове.”

“О, колко си хубава, дъще царствена,колко си хубава!Колко хубави са нозете тив златни сандали!И заоблените ти бедра са толкова хубави - като изваяни от изкусен майстор,а нощта между бедрата тиухае на кринове.Тялото ти е стройно като финикова палма,гърддите ти са се полюшват като гроздове.И шията ти е хубавапод наниза от перли, устата ти е като разрязан нар,дъхът ти е с аромат на ябълка,косите ти искрят като пурпур,под къдрите очите ти ме гледатнежно като гълъби....Рекох си: що не се кача на палмата,да разкърша клоните и ,да вкуся от гроздовете,да изпия виното упойващо на нараи да потъна в нощта между бедрата ти,ухаеща на кринове.....Изглежа Ирина му е отвърнала като Суламит:Ела, възлюбений мой,да излезем в полето,да осъмнем в лозята,там под уханието на магнолиятавърху ложето от зелени листаще ти дам любовта си:гроздовете, нара, ябълките,всичките си цветя и плодове,и нощта между бедрата си,ухаеща на кринове - всичко за тебе съм скрила,ела възлюбений мой....”

“Ако онзи, който слуша това, е истински приятел на мъдростта, ако е вътрешно сроден с нея и ако е призван като въодушевен от Бога да се занимава с нея, и вярва да е получил вест за някакъв път, който води към някаква чудна страна, за да постигне която, той трябва от сега нататък да напрегне всички сили: по-скоро той ще се откаже от живота, отколкото от тази цел.”

“Ето. Тук е. Тук тъмнината все още се противопоставя на тъмнината. Тук атмосферата е противоположност на живота. Тук, въпреки отворения прозорец, задухът се превръща във воня от застояло, даже на мухъл. Въздухът сякаш е от години, все едно е разяден от язви от залежаване и вече стеле смрад на гной и тежка болест. Между другото, вероятно е болна жената, която смътно забелязваш в леглото? Е, ако искаш да си наясно, приближи се! Цялата е обляна в пот и не излъчва приятен аромат, повече от очевидно е. Будна е, но изглежда едва-едва жива. Наистина е болна, и така... приближи се де, още малко смелост... смелост... крещиш? Защо? Ааа, разбирам. Видя я прекалено отблизо. И прозря. Това си ти.”

“Замислих се и за книгите. И за пръв път разбрах, че зад всяка от тези книги стои човек. Някакъв човек ги е съчинил. Някакъв човек дълго се е трудил, за да ги напише черно на бяло. А тази мисъл никога преди не ми беше идвала наум. — Той стана от леглото. — Някакъв човек може би е посветил целия си живот, за да запише някои от своите мисли, след като дълго е проучвал и света, и живота, и ето, идвам аз — бум! — и за две минути всичко е свършено.”

“Толкова време трябва да мине, преди разумът да се убеди, че тази, която си гледал всеки ден и чието съществуване ти се е струвало част от собствения ти живот, си е отишла завинаги; че е възможно да са угаснали ясните, любими очи, че звукът на обичния глас, тъй галещ слуха, е заглъхнал вовеки и никога няма отново да прозвъни.”