“С Клоуи лежим голи на пода на миниатюрния ни апартамент и пием студен чай. Април е, нетипично топло, отворили сме прозорците и сме пуснали вентилатора. Навън ръми, чуваме как децата шляпат по мокрия асфалт на улицата, а съседите ни доминиканци се смеят сред облаци синкав дим. Клоуи поставя запотената чаша студен чай върху бледата кожа над пъпа си и ме кара да обещая, че никога няма да я напусна. Това е една от любимите й игри, аз я целувам по рамото и обещавам. Двамата сме на по двайсет и три, отскоро женени, а след шест месеца ще напуснем този латино квартал и ще се нанесем в малка къща в северен Хюстън. За да отбележим началото на новия си живот, ще осиновим малък черен лабрадор, когото ще наречем Джак, а три дни по-късно – понеже толкова обичаме Джак – ще купим още едно паленце, този път женско, за да си правят компания. Пред дома си ще имаме голяма веранда, а на нея – люлка и всяка вечер ще седим отвън с кучетата, ще пием бири „Корона”, ще слушаме Чет Бейкър, изумени, че живеем в къща с гараж и алея, и цъфтящи джакарандови дръвчета в предния двор. След година Клоуи ще си намери нова работа в една галерия в квартала на артистите и три дни след двайсет и четвъртия си рожден ден ще се прибере у дома от тази работа, както всяка вечер, и ще седне срещу мен на кухненската маса. Дланите й ще бъдат влажни, косата – намачкана. Ще изглежда толкова сериозна, че за миг ще реша, че е някакъв номер. Ще запали цигара и ще затвори очи. Ще хване ръката ми и ще каже, че още не може да намери думи за онова, което трябва да сподели. По-късно през нощта ще се обади на майка си в Калифорния, а аз ще седя в кухнята, ще пуша и ще слушам как плаче на телефона в другия край на къщата. Онази нощ нито един от нас няма да спи, макар че няма и да говорим много. Ще лежим в студената тъмнина като непознати, а на другата сутрин, без да се поглеждаме, ще минем покрай опашката на един ураган на път за малка клиника извън Хюстън, където аз ще седя сам в тъмна стаичка и ще измислям имена за детето, което току-що сме отписали.Ето това ще се случи. Само че този следобед, легнал до голото й тяло на мекия килим с цвят на зелен лимон, заслушан в дъжда и смеха, аз мисля единствено за кожата на Клоуи. Бледата кожа на младата ми съпруга, хладна и мека като името й. Отвън на улицата музиката се засилва, а Клоуи се претъркулва и започва отново – първо целува гърдите ми, после по-надолу. Затварям очи и знам, че след малко ще заспим заедно на тесния матрак, както правим всяка нощ, и ще слушаме шумоленето на вятъра сред палмите под прозореца, убедени в дълбокия си сън, че сме неспособни да бъдем жестоки.”

“… Бе то, т‘ва , дето гонят небесната сила, е лошо, ама правичката ако си приказваме, да ме турят и мене в енакава машина, де тоя късмет, де! Че тогава нема да ми трябва ни гроб, ни нищо. Да се дигна и да се разгледам от небето, ей, голяма работа ще да е!Долу дерето ще си тече и наобратно няма да се върне, пък машината ще се върне тука. Ще кацна на нивата и ще ме наобиколят дечурлигата. Армаган ще им донеса, по една звездица армаган. А на дъртата ми баба една бучица от слънцето ще откъртя, да се накичи с нея, та да оздравее и никогаж да не умира!”

“Ще казвате и ще действате вие, живите, Бояне! Вие, които още можете да умирате! За човека няма помощ отникъде: тъй да знаеш от мен! А ти си отгоре и вълк - та откъде ще има пък помощ за вълка? Няма. Разбираш ли какво означава това? Човек е сам. И вълкът - още повече. Тогава?Тогава, Бойо, ще върви сам! И сам ще си помогне. "Помощта" Ще вземе отвътре, от себе си - из своята собствена бездънна дълбочина. Страшна е тя в бездънието си. И е ужас и смърт, ако попаднеш в нея: ако се оставиш да възлезе тя върху ти. Но безгранични сили ще почерпиш от нея, ако я овладееш! Не тя тебе, а ти - нея! Слушам сега да говорят за мене, че съм бил "велик", и какви ли не там разни други глупости: да ме "канонизирали", за "светия" да ме обявели... А пък аз там, измежду всички, бях най-простият. И всичкото ми беше, че се отрекох от лишни думи. Ами си се върнах в Нашенско: да си работя, както ми стига умът и духът - моят ум и моят дух. Ах нашенецо, нашенецо, защо си толкова заспал? Пробуди се из дълбокия си сън! Не стигнаха ли ти пет века чужда робия, та сега си даваш и един шести - на робия под агарянина в самия себе си? Събуждай се, събуждай се! Тръгвайте, мили братя нашенски: изведете народа си на неговия път! Дайте му нов век - същинско народно самоуправление, в което да бъде всекиму своето! Дайте му свободна и чиста република! Забелязано е от памтивека, че такова нещо - да се освободи народът - стои все в ръцете на младите. Ако сте ме взели в сърцето си, вие, нашето подрастващо поколение, бързайте един час напред, че времето отива! Утре ще се простите с живота - ще остареете, което е все то. Така че гледайте, бързайте! Светът постоянно свършва и постоянно почва. Ала това е друг свят - без тези, чиято кръв е изстинала. Иде второто пришествие Нашенско, дето козите и овцете ще се делят! Чиста свобода за нашенеца и всекиму своето! И на думи не гледайте, но на работа! Вашият път е както ви стига умът - вашият ум. Казвайте си един на друг кривиците, па се поправяйте и вървете заедно, ако ще сте хора! Никой нищо да не разваля, което по висшегласие! Защото друг път няма: вишегласието е пътят на истината за дела! Сега е време за революция, не бойте се, братя нашенски! Векът нов е близо, ще видите свобода! Но гледайте народната работа повече ”

“Айбо съвсем си прилича на куче... Продава се с необходимия софтуер.$1600. Всичко това звучи чудесно... Айбо ще се привърже към мен по милия си електронен начин. Ще бъда винаги сигурна,че имам до себе си същество, което ЧУВСТВА щастие, тъга, яд, страх и изненада. Не звучи зле дори и за човек. Е,няма да мога да го прегръщам, защото ще ми убива, но въобще за какво ми е да прегръщам когото и каквото и да било? Животът е толкова по-прост, лесен и ясен без меката, топла задължаваща ситуация, в която някой е увил ръце около теб...Колко прекрасен е светът! Ще си купя и печка с холограма на огън. Огънят изглежда толкова истински, а печката е черна и красива, като тези от миналия век... Никога, никога, дори и в най-смелите си мечти не съм си представяла, че ще живея в свят, подобен на този от книгите на Бредбъри, Азимов и Оруел.... Друго за Коледа май не ми трябва. Сега остава само да намеря нещо,в което да вярвам, но това не е проблем. Ако намеря-намеря. Ако не, не е голяма работа. Ще се отвличам с пазаруване, ядене, харесване, нехаресване, работене, мързелуване, обличане, събличане, тръгване, пристигане, поумняване, затъпяване, радване, натъжаване, обичане, намразване, събиране и разделяне, докато не ми падне батерията завинаги.”

“Веднъж, бях на седем-осем, с мама отивахме до магазина за обувки или до поликлиниката, не помня точно, но бяхме седнали на последната седалка на автобуса, и тя ми каза, че с годините книгите се променят точно като хората, н с тази разлика, че хората могат да те изоставят, ако вече нямат полза, интерес или поне някакво чувство към теб, но книгите никога няма да те напуснат. По-скоро ти ги забравяш за няколко години или завинаги, но те никога няма да ти обърнат гръб, дори и да си ги предал, ще чакат тихо и скромно на някой рафт, докато се върнеш при тях. Ще чакат и десет години, няма да се оплакват. И една нощ, когато неочаквано ти се прииска някоя книга, дори и в три през нощта, дори и да си я бил зарязал отдавна, да си я изтрил от съзнанието си, бъди сигурен, че тя няма да те разочарова, ще слезе от рафта и ще бъде с теб в този момент на нужда. Няма да се прави на обидена, да търси претекст да ти откаже, да се пита, дали си заслужава, дали ти заслужаваш, дали все още си подхождате, а ще дойде веднага щом я потърсиш.Книгата никога няма да те разочарова".”

“За това си мислех, ... че живея живота си в кавички. Мога да си взема ключовете и да се прибера "у дома", където ще "правя секс" с "моя съпруг" - както правят сума ти хора. И както правя аз от сума ти години. И не обръщах внимание на кавичките, нито забелязвах, че живея в тях ...”