“Виждам как светът бавно все повече заприличва на пустиня,все по-силно чувам приближаващата се гръмотевична буря,която ще унищожи и нас,съчувствам на мъката на милиони хора,но като погледна към небето,си мисля,че всичко все пак ще се оправи,че тази жестокост ще свърши,че ще настъпят спокойствие и мир в света.Дотогава трябва да пазя идеалите си.Във времената,които идват,може би все пак ще мога да ги осъществя.”

“Започнете да работите върху прошката, започнете да прощавате. Отначало ще бъде трудно, но след това ще се превърне в навик. Единственият начин да възстановите способността си да прощавате е да започнете отново да прощавате. Практикувайте все повече и повече и накрая ще откриете дали можете да простите и на себе си. В един момент разбирате, че трябва да простите на себе си за всички тези рани, за цялата емоционална отрова, която сте създали за себе си. Когато си простите, себеприемането и любовта към себе си започват да нарастват. Това е върховната прошка когато простите на себе си.”

“С Клоуи лежим голи на пода на миниатюрния ни апартамент и пием студен чай. Април е, нетипично топло, отворили сме прозорците и сме пуснали вентилатора. Навън ръми, чуваме как децата шляпат по мокрия асфалт на улицата, а съседите ни доминиканци се смеят сред облаци синкав дим. Клоуи поставя запотената чаша студен чай върху бледата кожа над пъпа си и ме кара да обещая, че никога няма да я напусна. Това е една от любимите й игри, аз я целувам по рамото и обещавам. Двамата сме на по двайсет и три, отскоро женени, а след шест месеца ще напуснем този латино квартал и ще се нанесем в малка къща в северен Хюстън. За да отбележим началото на новия си живот, ще осиновим малък черен лабрадор, когото ще наречем Джак, а три дни по-късно – понеже толкова обичаме Джак – ще купим още едно паленце, този път женско, за да си правят компания. Пред дома си ще имаме голяма веранда, а на нея – люлка и всяка вечер ще седим отвън с кучетата, ще пием бири „Корона”, ще слушаме Чет Бейкър, изумени, че живеем в къща с гараж и алея, и цъфтящи джакарандови дръвчета в предния двор. След година Клоуи ще си намери нова работа в една галерия в квартала на артистите и три дни след двайсет и четвъртия си рожден ден ще се прибере у дома от тази работа, както всяка вечер, и ще седне срещу мен на кухненската маса. Дланите й ще бъдат влажни, косата – намачкана. Ще изглежда толкова сериозна, че за миг ще реша, че е някакъв номер. Ще запали цигара и ще затвори очи. Ще хване ръката ми и ще каже, че още не може да намери думи за онова, което трябва да сподели. По-късно през нощта ще се обади на майка си в Калифорния, а аз ще седя в кухнята, ще пуша и ще слушам как плаче на телефона в другия край на къщата. Онази нощ нито един от нас няма да спи, макар че няма и да говорим много. Ще лежим в студената тъмнина като непознати, а на другата сутрин, без да се поглеждаме, ще минем покрай опашката на един ураган на път за малка клиника извън Хюстън, където аз ще седя сам в тъмна стаичка и ще измислям имена за детето, което току-що сме отписали.Ето това ще се случи. Само че този следобед, легнал до голото й тяло на мекия килим с цвят на зелен лимон, заслушан в дъжда и смеха, аз мисля единствено за кожата на Клоуи. Бледата кожа на младата ми съпруга, хладна и мека като името й. Отвън на улицата музиката се засилва, а Клоуи се претъркулва и започва отново – първо целува гърдите ми, после по-надолу. Затварям очи и знам, че след малко ще заспим заедно на тесния матрак, както правим всяка нощ, и ще слушаме шумоленето на вятъра сред палмите под прозореца, убедени в дълбокия си сън, че сме неспособни да бъдем жестоки.”

“Веднъж, бях на седем-осем, с мама отивахме до магазина за обувки или до поликлиниката, не помня точно, но бяхме седнали на последната седалка на автобуса, и тя ми каза, че с годините книгите се променят точно като хората, н с тази разлика, че хората могат да те изоставят, ако вече нямат полза, интерес или поне някакво чувство към теб, но книгите никога няма да те напуснат. По-скоро ти ги забравяш за няколко години или завинаги, но те никога няма да ти обърнат гръб, дори и да си ги предал, ще чакат тихо и скромно на някой рафт, докато се върнеш при тях. Ще чакат и десет години, няма да се оплакват. И една нощ, когато неочаквано ти се прииска някоя книга, дори и в три през нощта, дори и да си я бил зарязал отдавна, да си я изтрил от съзнанието си, бъди сигурен, че тя няма да те разочарова, ще слезе от рафта и ще бъде с теб в този момент на нужда. Няма да се прави на обидена, да търси претекст да ти откаже, да се пита, дали си заслужава, дали ти заслужаваш, дали все още си подхождате, а ще дойде веднага щом я потърсиш.Книгата никога няма да те разочарова".”

“… Бе то, т‘ва , дето гонят небесната сила, е лошо, ама правичката ако си приказваме, да ме турят и мене в енакава машина, де тоя късмет, де! Че тогава нема да ми трябва ни гроб, ни нищо. Да се дигна и да се разгледам от небето, ей, голяма работа ще да е!Долу дерето ще си тече и наобратно няма да се върне, пък машината ще се върне тука. Ще кацна на нивата и ще ме наобиколят дечурлигата. Армаган ще им донеса, по една звездица армаган. А на дъртата ми баба една бучица от слънцето ще откъртя, да се накичи с нея, та да оздравее и никогаж да не умира!”

“‎Усетиш ли сянката на страха, трябва да намериш пропаст и да застанеш с гръб към нея така, че сянката да падне в пропастта. Ако успееш да стъпиш на самия ръб, ще откъснеш цялата сянка. Ако си далеч, колкото остане, ще те мъчи. Но сянката може да те повлече в пропастта, то ще рече, че съдбата ти е сложена на везни – от едната страна ти, от другата страхът ти. Ако страхът ти е по-тежък от тебе, защо вечно да трепериш?Опипах добре скалистия бряг – все пак и в лудостта не вреди човек да е предпазлив. Пристъпих заднишком и увиснах с пети над пропастта. Страхът падна от гърба ми. Още веднъж, след пет години, щях да застана на ръба на друга пропаст и да оцелея.”