“Понякога се мъча да си представя деня, когато чувствата ще са мъртви. Тогава виждам себе си, седяща на брега с шепи, пълни с миди и моите спомени, политнали като птици към синьото небе. Друг път съвсем не мога да си го представя. Защото тези чувства са плод на един освободен свят, а свободата няма граници. Свободата не може да умре. Свят, където любовта е чиста като сълза и проста като молитва, където предубежденията са победени. И тогава съм щастлива, защото зная, че бъдещето ще ни срещне отново, за да изпълни празнотите на всекидневното опустошение.”

“Запитах се - трябва ли чувствата да имат граници? Защо любовта на по-възрастен мъж към по-млада жена се счита за нормална, а обратното - не? Имат ли чувствата граници? Или има само предразсъдъци, наложени от егоизма на по-силните. Предразсъдъци, оковаващи свободата във вериги. (Ти си по-възрастна, но това като че няма значение.)”

“Искаше да побегне далеч, но един вътрешен глас го приковаваше. Щеше да се връща към нея като монах към своя манастир, да я следва из пътя си.”

“Когато Любовта ви позове , последвайте я , макар пътеките и да са стръмни и сурови.И когато крилете и се разперят върху вас , отдайте и се , макар и мечът скрит в перата и да ви ранява.И когато тя ви проговори , повярвайте и ,макар гласът и да руши мечтите ви , тъй както севернякът градините ви попарва.Защото любовта както е корона , тъй е и тежък кръст.Както е ластарът на лозницата , така е и резитба.Както се издига до върхарите ви и гали нежните ви клонки , затрептели в слънчевия сяй,Така се спуска и до корените ви и зле разтърсва ги , макар и впити в почвата.Тя като житни снопове ви сбира и стисва до гръдта си.На хармана си после ви вършее , да се оголи зърното у вас.Отвява ви от сламки и от плява.Премила ви до бяла същина .Омесва ви до податлива мекост.И ви предава на святия си огън , за святи хлябове на Божието свято пиршество.Всичко това ще ви стори любовта , за да познаете тайните на сърцето си и в познанието си да станете частица от сърцевината на Живота.Но ако в своята боязън търсите само мира на любовта и нейната наслада ,тогава по-добре ще за вас да покриете голотата си и да слезнете от хармана на любовтав свят , който не познава сезони и в който ще се смеете , но не от сърце , и ще ридаете , но не от дън душа.Любовта не ви дава нищо освен себе си и не черпи от никого освен от себе си.Любовта не обсебва , но и не иска да я обсебят.Защото на любовта и стига любовта.Любовта няма друго желание , освен да се изпълни.Но ако вие любите и храните желания , нека бъдат тези :да се стопите и да се леете като поток , запял звънката си песен на нощта;да познаете болката на твърде много нежност;да бъдете ранени от собственото си разбиране за любовта;и да кървите драговолно , с радост ;да се будите в зори с крилато сърце и да възхвалявате дарения ви нов ден любов;да почивате по пладне в размишления за любовната нега;вечер да се връщате у дома си , пълни с благодарност ;и да си лягате с молитва за любимото ви същество и с благодарствен химн на устните си.”

“Айбо съвсем си прилича на куче... Продава се с необходимия софтуер.$1600. Всичко това звучи чудесно... Айбо ще се привърже към мен по милия си електронен начин. Ще бъда винаги сигурна,че имам до себе си същество, което ЧУВСТВА щастие, тъга, яд, страх и изненада. Не звучи зле дори и за човек. Е,няма да мога да го прегръщам, защото ще ми убива, но въобще за какво ми е да прегръщам когото и каквото и да било? Животът е толкова по-прост, лесен и ясен без меката, топла задължаваща ситуация, в която някой е увил ръце около теб...Колко прекрасен е светът! Ще си купя и печка с холограма на огън. Огънят изглежда толкова истински, а печката е черна и красива, като тези от миналия век... Никога, никога, дори и в най-смелите си мечти не съм си представяла, че ще живея в свят, подобен на този от книгите на Бредбъри, Азимов и Оруел.... Друго за Коледа май не ми трябва. Сега остава само да намеря нещо,в което да вярвам, но това не е проблем. Ако намеря-намеря. Ако не, не е голяма работа. Ще се отвличам с пазаруване, ядене, харесване, нехаресване, работене, мързелуване, обличане, събличане, тръгване, пристигане, поумняване, затъпяване, радване, натъжаване, обичане, намразване, събиране и разделяне, докато не ми падне батерията завинаги.”

“Започнете да работите върху прошката, започнете да прощавате. Отначало ще бъде трудно, но след това ще се превърне в навик. Единственият начин да възстановите способността си да прощавате е да започнете отново да прощавате. Практикувайте все повече и повече и накрая ще откриете дали можете да простите и на себе си. В един момент разбирате, че трябва да простите на себе си за всички тези рани, за цялата емоционална отрова, която сте създали за себе си. Когато си простите, себеприемането и любовта към себе си започват да нарастват. Това е върховната прошка когато простите на себе си.”

“Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно досега.Чувствам се като онова момче, което е спечелило пакетче лакомства. То изяжда част от тях бързо и с удоволствие, а когато забелязва, че му остават малко, започва да ги поглъща бавно, да се радва на всяка хапка…Вече нямам време да понасям абсурдни личности, които, независимо от възрастта си, не са пораснали. Нямам време да се занимавам с посредствености.Ядосват ме индивиди, които се опитват да дискредитират по-кадърните, за да си присвоят техните места, да си припишат техните таланти и постижения.Ненавиждам да бъда свидетел на борбата за по-важно място…Презирам хората, които не спорят за съдържание, а за титли. Времето ми е прекалено ценно, за да се занимавам с титли.Искам есенцията, ядрото, същността, душата ми бърза. Няма много лакомства в пакета…Искам да живея до човечни хора, много човечни, преди всичко друго – човечни.Хора, които обичат да се смеят на грешките си.Които не се суетят около успехите си и не се самозабравят.Които не се смятат за избраници, за елит, превъзхождащ останалите. Преди наистина да са станали такива.Които не бягат от отговорностите си.Които защитават човешкото достойнство…Искам да се обградя с хора, които знаят как да докоснат сърцето на другите.Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари на живота, а са израснали с една мекота в душата. Които нещастието е направило по-мъдри…Целта ми е да стигна до края спокоен, в мир с любимите си същества и с моята съвест.Надявам се, че това един ден ще стане мечтата на всички ни, защото така, или иначе, ще стигнем до края…А защо да не бъде с радост и удовлетворение?” Марио де Андраде”