“… Бе то, т‘ва , дето гонят небесната сила, е лошо, ама правичката ако си приказваме, да ме турят и мене в енакава машина, де тоя късмет, де! Че тогава нема да ми трябва ни гроб, ни нищо. Да се дигна и да се разгледам от небето, ей, голяма работа ще да е!Долу дерето ще си тече и наобратно няма да се върне, пък машината ще се върне тука. Ще кацна на нивата и ще ме наобиколят дечурлигата. Армаган ще им донеса, по една звездица армаган. А на дъртата ми баба една бучица от слънцето ще откъртя, да се накичи с нея, та да оздравее и никогаж да не умира!”

“Е, хубаво де, и аз съм чула, че има люде, дето в книги са ги туряли, та и мене щом ме туриш, какво ще ми дадеш? Я ще си умра и да седа в книгите, нема да ми дадат да видям пак слънчицето, само небето го дава, еднъж!…Небето ми е прибрало и двата мъжа, дето ме водиха, и сичките ми деца, мене ще отведе при тях. Я нища да ме делиш от тях, немой ме спира! – примолих й се на тай жена.”

“Ще казвате и ще действате вие, живите, Бояне! Вие, които още можете да умирате! За човека няма помощ отникъде: тъй да знаеш от мен! А ти си отгоре и вълк - та откъде ще има пък помощ за вълка? Няма. Разбираш ли какво означава това? Човек е сам. И вълкът - още повече. Тогава?Тогава, Бойо, ще върви сам! И сам ще си помогне. "Помощта" Ще вземе отвътре, от себе си - из своята собствена бездънна дълбочина. Страшна е тя в бездънието си. И е ужас и смърт, ако попаднеш в нея: ако се оставиш да възлезе тя върху ти. Но безгранични сили ще почерпиш от нея, ако я овладееш! Не тя тебе, а ти - нея! Слушам сега да говорят за мене, че съм бил "велик", и какви ли не там разни други глупости: да ме "канонизирали", за "светия" да ме обявели... А пък аз там, измежду всички, бях най-простият. И всичкото ми беше, че се отрекох от лишни думи. Ами си се върнах в Нашенско: да си работя, както ми стига умът и духът - моят ум и моят дух. Ах нашенецо, нашенецо, защо си толкова заспал? Пробуди се из дълбокия си сън! Не стигнаха ли ти пет века чужда робия, та сега си даваш и един шести - на робия под агарянина в самия себе си? Събуждай се, събуждай се! Тръгвайте, мили братя нашенски: изведете народа си на неговия път! Дайте му нов век - същинско народно самоуправление, в което да бъде всекиму своето! Дайте му свободна и чиста република! Забелязано е от памтивека, че такова нещо - да се освободи народът - стои все в ръцете на младите. Ако сте ме взели в сърцето си, вие, нашето подрастващо поколение, бързайте един час напред, че времето отива! Утре ще се простите с живота - ще остареете, което е все то. Така че гледайте, бързайте! Светът постоянно свършва и постоянно почва. Ала това е друг свят - без тези, чиято кръв е изстинала. Иде второто пришествие Нашенско, дето козите и овцете ще се делят! Чиста свобода за нашенеца и всекиму своето! И на думи не гледайте, но на работа! Вашият път е както ви стига умът - вашият ум. Казвайте си един на друг кривиците, па се поправяйте и вървете заедно, ако ще сте хора! Никой нищо да не разваля, което по висшегласие! Защото друг път няма: вишегласието е пътят на истината за дела! Сега е време за революция, не бойте се, братя нашенски! Векът нов е близо, ще видите свобода! Но гледайте народната работа повече ”

“- Що бе , тате, се инатиш и седиш самичък, на, докъде си я докарал, с вятъра да си приказваш.- Че що да не приказвам, за стари работи си приказвам с него, то ги знае.- Ще те хване – викат – самотията.- Каква самотия? Е, колко живина има наоколо, и ветрището, и градината, и слънцето, не видите ли?- Махни ги тия работи, хора трябва да има покрай тебе!- Че мене ми е пълна с народ и къщаса, и душаса.- Какъв народ, да не си се пощурил?- Майка се обажда от долапете, тате слиза от таваня, бабичката ми шумоли от кюмбето и небето грее през джамът… Пък в тей стени ми е останала младостът, ей, и силата ми е останала в тях! Мене толкова гласове ме спохождат и ми огряват душата, глухи ли сте, или съм ви родил без акъл!И една машинка донели от тяхната машинария.- Котлон е – викат – това, да си вариш по-бърже кафето.- Че аз не бързам, аз си вървям с времето, пречи ли някому?- Не пречи, ама това е за удобно.И една жица забодоха на таваня, та хватиха тока да ми светел.- Нища! Тей работи са за вас, мене и без тях ми се не губи удобното, тъй съм научен от дете, пък чиляк си носи детето в него си, ако ще да е на сто и повече години.”

“- Бе не съм търсил благодарност, аз им помагах. Ама един еднъж ме удари със същата ръка, дето му оздравих, е, там, до дерено му бе къщата, вий не го повните. Очите ми се надуха каквото баире, ама си замълчах и зех само да го подминавам каквото въздух. И след двайсет години, той се усети и доде да се опрощаваме.- Ти опрости ли му?- Че как няма да му опростям, щом се е усетил!- Повечето сега не опрощават.- Само който нема душа, не може да опрости, щом види, че чилякът иска да се поправи. На всички съм опростявал, както и на мене са опростявали, когат съм сбърквал. По това се познава справедливостът, ние не сме по-големи от нея.- И какво стана сетне?- Нищо. Щом тръгна чилякът за небето, отидох да го изпроводя. Сега и аз чакам да си ида. Видиш ли го, е, там, в сребърното си ще ме пусне каквото перце. И там е пълно с роднини, има кой да ме сряща, не бой се.”

“На Богородичния празник ми се явява света Богородица.Слиза по един тъничък облак от небето, и тука слиза в градината, и дойде, та седна до мене.- Не се кахъри, Дафино, успокой сърцето си, ще го дочакаш твоят син. Майката трябва да може и най-дългото да дочака. И ти трябва сила да имаш! Със сила в душата всичко се дочаква!Като ми сече тъй, ми стана драго. Не мога да не й вярвам на Богородица, синът си от възкресение дочака и цял свят го знае.Сядам, сине, на стълбата и чакам.”