“Отведнъж Мравокът литна, преодоля стените, издигна се във въздуха, надлетя врабчетата и се понесе в откритото зимно небе. Целият свят под него стана мравешки, а той се превърна в господар на пространството. Летя до насита, до зашеметяане. Ала колкото повече овладяваше пълната свобода и волност, толкова повече посърваше. Защото техните пространства се оказваха празни. Празни откъм нещата, с които Мравокът бе свързан, за които бе създаден. Тези пространства се подчиняваха на други закони, защото, летейки, не усещаш собственото си тегло, а нямаш във въздуха и място, което да е само твое.И Мравокът се отказа да лети. Загуби желание. Лекотата му стана безинтересна и пожела отново да почувства тежестта си. Тогава започна да пада със страшна скорост, като камък.Тупна на пода, натърти се, заболя го, но беше доволен, че е опитал. Защото опитът е по-важен от резултата.”

“- Бе не съм търсил благодарност, аз им помагах. Ама един еднъж ме удари със същата ръка, дето му оздравих, е, там, до дерено му бе къщата, вий не го повните. Очите ми се надуха каквото баире, ама си замълчах и зех само да го подминавам каквото въздух. И след двайсет години, той се усети и доде да се опрощаваме.- Ти опрости ли му?- Че как няма да му опростям, щом се е усетил!- Повечето сега не опрощават.- Само който нема душа, не може да опрости, щом види, че чилякът иска да се поправи. На всички съм опростявал, както и на мене са опростявали, когат съм сбърквал. По това се познава справедливостът, ние не сме по-големи от нея.- И какво стана сетне?- Нищо. Щом тръгна чилякът за небето, отидох да го изпроводя. Сега и аз чакам да си ида. Видиш ли го, е, там, в сребърното си ще ме пусне каквото перце. И там е пълно с роднини, има кой да ме сряща, не бой се.”

“На Богородичния празник ми се явява света Богородица.Слиза по един тъничък облак от небето, и тука слиза в градината, и дойде, та седна до мене.- Не се кахъри, Дафино, успокой сърцето си, ще го дочакаш твоят син. Майката трябва да може и най-дългото да дочака. И ти трябва сила да имаш! Със сила в душата всичко се дочаква!Като ми сече тъй, ми стана драго. Не мога да не й вярвам на Богородица, синът си от възкресение дочака и цял свят го знае.Сядам, сине, на стълбата и чакам.”

“… Бе то, т‘ва , дето гонят небесната сила, е лошо, ама правичката ако си приказваме, да ме турят и мене в енакава машина, де тоя късмет, де! Че тогава нема да ми трябва ни гроб, ни нищо. Да се дигна и да се разгледам от небето, ей, голяма работа ще да е!Долу дерето ще си тече и наобратно няма да се върне, пък машината ще се върне тука. Ще кацна на нивата и ще ме наобиколят дечурлигата. Армаган ще им донеса, по една звездица армаган. А на дъртата ми баба една бучица от слънцето ще откъртя, да се накичи с нея, та да оздравее и никогаж да не умира!”

“Само сънят можеше да продължи пътищата, които животът прекъсва. Само сънят можеше да ме отведе по-далече от живота и смъртта. Отвъд това забутано в пущинаците село, отвъд тая тежка планина, която не помръдваше от хиляди години, исках да отида и да видя. Само сънят можеше да ме приближи към смъртта, за да науча какво има в нея, да ме отведе отвъд нея, да събере живите и мъртвите, да свали звездите на земята, а земята да качи на небето. Измислени ли бяха тия сънища или бяха някаква друга истина, която човек не можеше да понесе, когато е буден и се движи. Защо живееха в човека и какво искаха да му покажат. Свободата в тях беше толкова просторна и неспирна, че понякога можеше да се съжалява искрено, дето си се събудил.Беше много хубаво, че все пак съществуваха. Толкова хубаво, като насън ...”

“- Що бе , тате, се инатиш и седиш самичък, на, докъде си я докарал, с вятъра да си приказваш.- Че що да не приказвам, за стари работи си приказвам с него, то ги знае.- Ще те хване – викат – самотията.- Каква самотия? Е, колко живина има наоколо, и ветрището, и градината, и слънцето, не видите ли?- Махни ги тия работи, хора трябва да има покрай тебе!- Че мене ми е пълна с народ и къщаса, и душаса.- Какъв народ, да не си се пощурил?- Майка се обажда от долапете, тате слиза от таваня, бабичката ми шумоли от кюмбето и небето грее през джамът… Пък в тей стени ми е останала младостът, ей, и силата ми е останала в тях! Мене толкова гласове ме спохождат и ми огряват душата, глухи ли сте, или съм ви родил без акъл!И една машинка донели от тяхната машинария.- Котлон е – викат – това, да си вариш по-бърже кафето.- Че аз не бързам, аз си вървям с времето, пречи ли някому?- Не пречи, ама това е за удобно.И една жица забодоха на таваня, та хватиха тока да ми светел.- Нища! Тей работи са за вас, мене и без тях ми се не губи удобното, тъй съм научен от дете, пък чиляк си носи детето в него си, ако ще да е на сто и повече години.”

“Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно досега.Чувствам се като онова момче, което е спечелило пакетче лакомства. То изяжда част от тях бързо и с удоволствие, а когато забелязва, че му остават малко, започва да ги поглъща бавно, да се радва на всяка хапка…Вече нямам време да понасям абсурдни личности, които, независимо от възрастта си, не са пораснали. Нямам време да се занимавам с посредствености.Ядосват ме индивиди, които се опитват да дискредитират по-кадърните, за да си присвоят техните места, да си припишат техните таланти и постижения.Ненавиждам да бъда свидетел на борбата за по-важно място…Презирам хората, които не спорят за съдържание, а за титли. Времето ми е прекалено ценно, за да се занимавам с титли.Искам есенцията, ядрото, същността, душата ми бърза. Няма много лакомства в пакета…Искам да живея до човечни хора, много човечни, преди всичко друго – човечни.Хора, които обичат да се смеят на грешките си.Които не се суетят около успехите си и не се самозабравят.Които не се смятат за избраници, за елит, превъзхождащ останалите. Преди наистина да са станали такива.Които не бягат от отговорностите си.Които защитават човешкото достойнство…Искам да се обградя с хора, които знаят как да докоснат сърцето на другите.Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари на живота, а са израснали с една мекота в душата. Които нещастието е направило по-мъдри…Целта ми е да стигна до края спокоен, в мир с любимите си същества и с моята съвест.Надявам се, че това един ден ще стане мечтата на всички ни, защото така, или иначе, ще стигнем до края…А защо да не бъде с радост и удовлетворение?” Марио де Андраде”