“Дори да искампак не могада спра да пиша.Стихове.Не искайте това от мен!Не смея да спра да дишам.Да се живее без стиховее все едно без музикаи красота.Без истина.Ще можем либез истина?”

“Народ без памете народ без съвест.И народ без глас.Без съвестта душата ни е мъртва.Без нея сме единственозловонни сенкии призрачни изчадия на ада,който цъфти безмилостно в нас.Не могаи не искамнищо да забравя!”

“и старите, и младите - ужасно не разбират,не могат и да проумеятза кого плачем.И се разкъсваме в душите си.”

“И вечно ще се лутамекато слепци в затвор,загубили надежда,че някога ще почнат да живеят.”

“Искам да ме изслушваш, без да ме съдиш.Искам мнението ти -не съвет.Искам да ми вярваш, без да изискваш.Искам помощта ти, но не и да решаваш вместо мен.Искам грижите ти, но не и да ме обезличаваш.Искам да ме гледаш, без да проектираш своите неща у мен.Искам прегръдката ти да не ме задушава.Искам да ме окуражаваш, без да ме насилваш.Искам да ме подкрепяш, без да се нагърбваш с мен.Искам да ме защитаваш без лъжи.Искам да си близо, без да ме завземаш.Искам да познаваш моите черти, които най-силно те отвращават.Искам да ги приемеш, без да се опитваш да ги промениш.Искам да знаеш…че днес можеш да азчиташ на мен…Безусловно.”

“Може ли да се живее само от литературен труд, особено като се знае, че тези, които могат да купуват книги, са обхванати от литературна тъпота, а четящ свят е главно беднотията? Чудно ли е при това положение, че повечето от нашите писатели живеят от преводи, детски писания, учебникарство и от всички други възможни занимания, само не от пряк литературен труд?”

“... Пак се връщам към въпроса за помненето. Моят отговор е, че сме длъжни да помним. Дори когато забравата изглежда здравословна, тя е в някакъв смисъл агресия. Помненето е приемане на миналото, колкото и да е трудно това. Не можем да изберем миналото си. Не можем и да се отървем от него: дори да го загърбим, дори да изличим останките му от своя свят, то няма да престане да е наше. И докато живеем все с него ще е. В наша власт обаче е да решим какво да бъде неговото продължение. Миналото може да присъства по различни начини в настоящето: като предопределение, като проклятие, като традиция, като носталгия, като отговорност. Избирайки последния начин, избираме да споделим отговорностите на предишните поколения. Това ще рече, да признаем, че сме част от същата общност и че се ангажираме да я продължим, без да повтаряме грешките на миналото.”