“И така, приканвам читателя да повярва в истинността на тази история, на която всички действуващи лицаса още живи с изключение на главната героиня..”

“Но да бъдеш истински обичан от куртизанка, е съвършено друга победа. При тях тялото е похабило душата, страстта е изгорила сърцето, развратът е бронирал чувствата..Те обичат по задължение, а не от увлечение..И когато бог разреши на куртизанката да се влюби, тази любов, която отначало изглежда като прошка, почти винаги се превръща за нея в наказание. Няма опрощаване на грехове без възмездие..”

“Нещастни създания! Ако е грешно да ги обичаме, поне можем да ги съжаляваме. Вие съжалявате слепеца, който никога не е видял слънчевите лъчи, глухият, който никога не е чувал звуците на природата, немия, който никога не е могъл да даде гласност на своята душа, а под фалшивия предлог за добродетелност не искате да съжалите слепотата на сърцето, глухотата на душата, немотата на съвестта, които замъгляват разума на нещастницата и въпреки волята и я правят неспособна да различи доброто, да чуе Господа и да заговори на чистия език на любовта и вярата.”

“- Да не би по международните линии да вземат само светлокоси стюардеси? - попита Вика с подкупваща искреност.- Ами нали разбираш... Джентълмените предпочитат блондинки... - отвърна с неподозирано превъзходство Ася, която вече бе успяла да се окопити.- Според мен премълчаваш нещо - каза Вика и доверително се приближи към приведената стюардеса. - В смисъл, че не точно джентълмените предпочитат блондинки... - И като се наслаждаваше на настъпилата пауза, тя се усмихна сладко, облегна се назад и каза: - Ако обичаш, донеси ми кафе без кофеин, "Бейлис" с лед и днешен брой на "Аргументи и факти".- Добре - отвърна мрачно Ася и след като срещна настоятелния поглед на Вика, разтегли устни в отработена усмивка, която влизаше в цената на билета.”

“Срещнаха се в бара до пристанището на Амстердам и няколко безпаметни нощи разлистваха телата си с пръсти на слепци, страхуващи се да не би внезапно да прогледнат.”

“Все още не знаеше, че от мига, когато срещнеш някого и го обикнеш, когато го залюлееш в мислите си, трябва за започнеш да се учиш да живееш без него; да проникваш в него, да се стичаш и изтичаш, да го вдишваш и издишваш, все едно че него го няма и няма да го има, и никога не го е имало, и все едно някой ден ще изчезне и нищо няма да остане след него, както и нищо не е имало преди него. И в тази мисъл, че другият е невъзможен, освен в изключително кратките мигове, когато махалото на всички часовници по света се успоредяват и човек може да надникне в светлия тунел между тях, ти можеш да влизаш като в стая, да поемаш въздуха ѝ в дробовете си, да раздипляш хоризонтите на миналото и бъдещето през прозорците ѝ, да усещаш сладостния вкус на следобедите и подареното безвремие, за миг да забравяш, че умираш. Не разбираше. Не разбираше защо връзката ѝм трябва да приключва, когато никой от тях двамата не обиждаше любовта с претенции за вечност, и поради тази причина тя наистина можеше да бъде вечна.”

“Според мен повечето хора живеят в измислен свят. Аз не правя изключение. То е нещо като трансмисията в автомобила. На човека е нужна такава трансмисия между него и суровата действителност. Когато светът те притиска с цялата си тежест, ти използваш лоста, за да превключиш на скорост, която ще ти позволи да понесеш тази тежест. Така запазваш крехкото си тяло.”