“Виновни сме, че дълго сме живели един без друг.”

“След него ще съм толкова сама,че себе си ще почна да обичам...”

“И какво, че целувах - като принцът отново е жаба.Просто локви обича, а пък аз не съм го разбрала.”

“Знам, че викам насън - запуши си ушите.Все едно - невъзможно е да прогониш кошмара.Отдалече се връщам и от страх съм пропита.”

“И оживявай всеки път, когатоне ми достига стих да го изпея.Така след мен - ти още ще си лято.А аз ще знам, че някой ме живее.”

“Нека не е любов, нека е нещо единствено -дума, която пред никой не съм изричала...Но са предатели думите - били са и шепот и писък...С какво да му кажа, че наистина го обичам?!”

“Сега си спомням.. късно се родих.На всичкото отгоре и валеше.Наметната с един дъждовен стих - зашляпах.. ала страшно ме болеше.Болеше ме безчувствената пръст,белязана от нелюбими стъпки.Сред локвата пред оня Божи кръст - не знаех всъщност - вино ли е - кръв ли...Светът отдавна беше оздравялот глупавата болест да обича.И за да бъде все по-малко бял -разстрелваше във тъмното кокичета.Разбрах тогава - късно се родих.След трупове на толкова надежди,сама не зная как се престрашихдо седем сутринта да бъда нежна.”