“Събуждам се сутрин след тежък сън, вслушвам се в себе си и питам душата: „Що ти е сега, скитнице небесна и поднебесна?“ А тя се смее като дете след плач и пак чака, жадна за нови страдания.”

“Кой от сегашните писатели може да се похвали, че си живее живота? Бих могъл добре да се наредя тук, да ми дадат някоя синекурна длъжност, може, да речем, да стана общински инспектор по градските плажове и да си пиша колкото ми душата иска… за това как хубаво си живее добрият човек, пристрастен към любимата си работа… и как говори на тази тема пред вундеркиндите… Е, цялата работа е в това да можеш да преглъщаш и да си избърсваш лицето. Плюли са ти в мутрата, а ти преглъщаш и се избърсваш. Отначало изгаряш от срам, когато се бършеш, после изпитваш само недоумение, а, току-виж, след време си започнал да се бършеш с достойнство, може дори да изпитваш и удоволствие от тази манипулация…”

“Ще казвате и ще действате вие, живите, Бояне! Вие, които още можете да умирате! За човека няма помощ отникъде: тъй да знаеш от мен! А ти си отгоре и вълк - та откъде ще има пък помощ за вълка? Няма. Разбираш ли какво означава това? Човек е сам. И вълкът - още повече. Тогава?Тогава, Бойо, ще върви сам! И сам ще си помогне. "Помощта" Ще вземе отвътре, от себе си - из своята собствена бездънна дълбочина. Страшна е тя в бездънието си. И е ужас и смърт, ако попаднеш в нея: ако се оставиш да възлезе тя върху ти. Но безгранични сили ще почерпиш от нея, ако я овладееш! Не тя тебе, а ти - нея! Слушам сега да говорят за мене, че съм бил "велик", и какви ли не там разни други глупости: да ме "канонизирали", за "светия" да ме обявели... А пък аз там, измежду всички, бях най-простият. И всичкото ми беше, че се отрекох от лишни думи. Ами си се върнах в Нашенско: да си работя, както ми стига умът и духът - моят ум и моят дух. Ах нашенецо, нашенецо, защо си толкова заспал? Пробуди се из дълбокия си сън! Не стигнаха ли ти пет века чужда робия, та сега си даваш и един шести - на робия под агарянина в самия себе си? Събуждай се, събуждай се! Тръгвайте, мили братя нашенски: изведете народа си на неговия път! Дайте му нов век - същинско народно самоуправление, в което да бъде всекиму своето! Дайте му свободна и чиста република! Забелязано е от памтивека, че такова нещо - да се освободи народът - стои все в ръцете на младите. Ако сте ме взели в сърцето си, вие, нашето подрастващо поколение, бързайте един час напред, че времето отива! Утре ще се простите с живота - ще остареете, което е все то. Така че гледайте, бързайте! Светът постоянно свършва и постоянно почва. Ала това е друг свят - без тези, чиято кръв е изстинала. Иде второто пришествие Нашенско, дето козите и овцете ще се делят! Чиста свобода за нашенеца и всекиму своето! И на думи не гледайте, но на работа! Вашият път е както ви стига умът - вашият ум. Казвайте си един на друг кривиците, па се поправяйте и вървете заедно, ако ще сте хора! Никой нищо да не разваля, което по висшегласие! Защото друг път няма: вишегласието е пътят на истината за дела! Сега е време за революция, не бойте се, братя нашенски! Векът нов е близо, ще видите свобода! Но гледайте народната работа повече ”

“МОЯТА МОЛИТВА"Благословен бог наш..."О, мой боже, правий боже!Не ти, що си в небесата,а ти, що си в мене, боже -мен в сърцето и в душата...Не ти, комуто се кланяткалугери и поповеи комуто свещи палятправославните скотове;не ти, който си направилот кал мъжът и жената,а човекът си оставилроб да бъде на земята;не ти, който си помазалцаре, папи, патриарси,а в неволя си зарязалмойте братя сиромаси;не ти, който учиш робътда търпи и да се молии храниш го дор до гробътсамо със надежди голи;не ти, боже на лъжците,на безчестните тирани,не ти, идол на глупците,на човешките душмани!А ти, боже, на разумът,защитниче на робите,на когото щат празнуватденят скоро народите!Вдъхни секиму, о, боже!любов жива за свобода -да се бори кой как можес душманите на народа.Подкрепи и мен ръката,та кога въстане робът,в редовете на борбатада си найда и аз гробът!Не оставяй да изстинебуйно сърце на чужбина,и гласът ми да преминетихо като през пустиня!...”

“След като се любеха вече осма година(а можем да кажем: любеха се добре),любовта им изчезна съвсем без причина,сякаш бе шапка или цигаре.Те бяха тъжни, но пак се желаеха,целувката сякаш пак същата беше,какво да направят и двама не знаеха.И тя се разплака. А той мълчеше.От прозореца можеха навън да погледнат.Той каза, че пет е часът и е рано,време е някъде на кафе да поседнат.В съседство подрънкваше някой на пиано.Отидоха в близкото кафене на квартала,внимаваха чашите си да не разлеят.Вечерта ги завари с уста онемяла.Седяха сами, а луната бе цяла,и просто не можеха да го проумеят.”

“Всъщност всеки земен човек, какъвто и да е той, тайно в себе си вярва в чудеса… И едва сега разбрах ясно къде се крие причината. То е, защото не може да се примири със смъртта…”