“Книгата винаги ми е била съветница, утешителка, красноречива и спокойна, и аз не съм искала бърже да изчерпя нейните блага, пазейки ги за важни случаи: Ж.ЗАНД”

“Аз не обичам изхода фатален и няма да ми писне да съм жив. И мразя се, когато съм печален, когато пея, а не съм щастлив. Аз хладния цинизъм не обичам /Не вярвам във възторга въобще!/, през рамото ми някой да наднича, писмата ми друг да ги чете. Аз мразя разговори полусмели, полунеща да шепнат с полуглас. Аз ненавиждам в гръб когато стрелят, когато в упор стрелят - мразя аз. Аз не обичам с клюки да се калям, а също и съмнението зло. Аз не обичам змийски да ме галят, с желязо да ми стържат по стъкло. Аз мразя ситите душички, свити, аз предпочитам истинския риск. Да бъдеш честен вече е събитие и чест е днес да бъдеш ти сплетник. Аз мразя счупени крила да виждам, изпитвам жал, но само към Христа. Насилието както ненавиждам, така и ненавиждам слабостта. И мразя се, когато се страхувам. Когато бият някой без вина. Когато във душата ми нахлуват и в нея храчат своята злина. Аз мразя - и манежи, и арени - там сменят милиона за петак. Дори след най-големите промени аз няма да ги заобичам пак.”

“Само че не в опиянение, а в съзнание желая да живея! - извиси се сега пък моя глас. И не щастие, а разбиране търси умът ми, умът на човека! Аз, човекът, се стремя да разбера, да разбера! "Умират, и то - без мъдрост..." Не съм съгласен, не искам да "умра без мъдрост"! Не съм готов да се откажа! В мене, човека, е заложено друго! Програмиран съм за повече, отколкото само... земя! Не, не и не: аз не съм готов, да се задоволя със "зелените пасбища на живота"! Та аз теле ли съм? Не, благодаря, аз съм повече от само природа, та да ми стигат "зелените пасбища"! Па макар и така апетитни, както ми ги вие предлагате!”

“- Що бе , тате, се инатиш и седиш самичък, на, докъде си я докарал, с вятъра да си приказваш.- Че що да не приказвам, за стари работи си приказвам с него, то ги знае.- Ще те хване – викат – самотията.- Каква самотия? Е, колко живина има наоколо, и ветрището, и градината, и слънцето, не видите ли?- Махни ги тия работи, хора трябва да има покрай тебе!- Че мене ми е пълна с народ и къщаса, и душаса.- Какъв народ, да не си се пощурил?- Майка се обажда от долапете, тате слиза от таваня, бабичката ми шумоли от кюмбето и небето грее през джамът… Пък в тей стени ми е останала младостът, ей, и силата ми е останала в тях! Мене толкова гласове ме спохождат и ми огряват душата, глухи ли сте, или съм ви родил без акъл!И една машинка донели от тяхната машинария.- Котлон е – викат – това, да си вариш по-бърже кафето.- Че аз не бързам, аз си вървям с времето, пречи ли някому?- Не пречи, ама това е за удобно.И една жица забодоха на таваня, та хватиха тока да ми светел.- Нища! Тей работи са за вас, мене и без тях ми се не губи удобното, тъй съм научен от дете, пък чиляк си носи детето в него си, ако ще да е на сто и повече години.”

“Бедната ми страна, бедната ми страна! Живееща в заблуди и тупане по гърдите, говореща си сама и самотно спореща за величието си, търсеща признание за нечувани победи и изобретения, глуха за бъдещето и несръчна за битуването. Страна, която някой трябва да взриви, да изравни терена и да започне отначало. Страна, която никога не е искала да излезе от партизанската землянка на оцеляването, и хора,които винаги са знаели, че не бива да тръгват на път, защото нещо ще им се случи. Хора, за които домът и "домашното" изчерпва цялата палитра на прогреса, а вън и "вънкашното" е нещо далечно - което еднакво не се сърди, ако го величаем или опикаваме.”

“Замислих се и за книгите. И за пръв път разбрах, че зад всяка от тези книги стои човек. Някакъв човек ги е съчинил. Някакъв човек дълго се е трудил, за да ги напише черно на бяло. А тази мисъл никога преди не ми беше идвала наум. — Той стана от леглото. — Някакъв човек може би е посветил целия си живот, за да запише някои от своите мисли, след като дълго е проучвал и света, и живота, и ето, идвам аз — бум! — и за две минути всичко е свършено.”